— Абе я стига! — Харченко пренебрежително махна с ръка. — Никаква разлика, всичко си е същото.
— Защо тогава се ожени? Можеше да ся живееш просто така. Или тя не искаше просто така?
Все пак степента на тяхната приятелска близост не беше такава, че да обсъждат толкова интимни преживявания. Харченко разбираше, че въпросите на журналиста са просто учтиво бъбрене, дежурни напъни да се създаде илюзия за топли отношения, за да не изгуби този толкова ценен източник на информация от МВР. Затова отговори кратко и дежурно, както отговаряше на същия въпрос на много други хора:
— Време беше вече, че в службата ме гледаха накриво, подозираха, че съм гей.
Какво пък, темата беше изчерпана, работата — свършена, и конякът — изпит. Можеха да плащат и да се разотиват по работните си места: в Главното управление по икономически престъпления и в редакцията на един от най-популярните и четени вестници в страната.
В понеделник сутринта Настя Каменская се събуди спокойна и някак потисната. Нямаше и помен от каквато и да било паника, от каквато и да било възбуда. Върху нея се бе стоварила каменна апатия, при която не ти се иска нито да пиеш, нито да ядеш, нито да мърдаш, нито да си отваряш очите. Не ти се диша дори. Но пък трябва да отидеш до тоалетната, така че няма как, налага се да станеш и да се размърдаш.
Тя се изми, изпи чаша кафе, после две чаши чай и се опита да си направи приблизителен план за деня. Кога да отиде на ешафода, тоест на разходка — сега, преди обяда или след него? Сега не й се излиза, но после може да завали… Впрочем може и да не завали, а сега може да си почете или да изгледа някой филм… Но ако отложи разходката за после, а все пак завали, петнайсетте минути лечебно ходене може да се превърнат в двойна инквизиция…
Не, разсъжденията й са непродуктивни! Настя дори се разгневи на себе си. Толкова прост въпрос и да не може да го реши! Нещо й пречи да мисли, нещо дращи душата й, разваля й настроението, боли като незаздравяла раничка, която човек постоянно чопли и премахва едва появилата се коричка.
Това е само заради Паша Дюжин с неговите космически закони и съвети да се вгледа в собствените си проблеми. Тя няма никакви проблеми, камо ли пък с мъже. Че и откъде да се вземат такива? В живота й съществува само един мъж: съпругът й Льоша Чистяков. Нима в отношението й към него има нещо неправилно? Тя го обича като мъж, цени го като приятел и съветник, не му изневерява дори мислено. Какво неестествено може да има тук?
Вторият й баща? Не, с него отношенията й са в ред от самото начало, още откак майка й се омъжи, Настя го нарича татко, обича го като роден баща и двамата нито веднъж не са имали някакви конфликти.
Брат й Саша — синът на баща й от втория му брак? Също никакви проблеми, те са искрено привързани един към друг, двете семейства си дружат, ходят си на гости. Вярно, вече близо година не са се виждали, но това е така само защото Саша от известно време живее със семейството си в чужбина. След няколко месеца те се връщат и всичко отново ще е както преди.
Всички останали мъже, с които я свързват някакви отношения, са нейните колеги от работата или началниците й. С тях също няма никакви проблеми.
Но защо раничката така се обажда, защо я боли? Защо толкова я засегнаха думите на Дюжин? Или все пак тя има проблем, който не иска сама да си признае?
Ще излезе на разходка веднага и ще мисли, ще мисли, ще мисли. Може пък в процеса на активно мислене да не усеща така силно болката. Къде са ни маратонките? Ето ги нашите маратонки, новички, почти необувани, подарък от Льошка. Къде ни е якето? Така, пъхаме дясната ръка в ръкава, следим центъра на тежестта, за да не се килнем, сега лявата ръка, вдигаме ципа, закопчаваме долното копченце. Нахлупваме качулката, увиваме отгоре шала, та вятърът да не я издухва от главата ни. Ама какво време, а? Време само за разходка, ако не ти е мил животът…
Добре, стига хленчене. Къде е бастунът? Бастунът-крачунът, бастунът-маймунът, бастунът-рибката… Не, тук вече няма рима, това е от „Незнайко“. Пфу, какви са тия глупости, дето нахълтват в главата ти? Не се самозалъгвай, Каменская, глупостите не нахълтват сами. Ти ги викаш, за да не мислиш за това, което ти каза Паша Дюжин. Ако не искаш да мислиш — кажи си го направо: не искам и няма да мисля, само не се прави на нещастница, на която страничните мисли пречат да се съсредоточи.
Хайде, тръгвай към изхода. Ами това какво е? А, да, инвалидната количка, която ти докараха за всеки случай. Интересно, какво ли може да се случи? Отново да падна и отново да си счупя крака? Съшия или този път другия? А ако си счупя десния крак, Дюжин ще започне да разправя, че имам проблеми в отношенията с някаква жена, така ли? Идиотщини!