Така, сега пъплим по стъпалата надолу, добре че са само две. И поемаме бавничко ей нататък, към гората, там има хубава пътечка, по нея ходихме с Чистяков. Господи, краченце, защо болиш толкова, защо не престанеш? Имам само един месец болнични. А ако ти не престанеш да ме болиш след месец, какво ще правя? Ще ми удължат ли болничните, или ще ме изгонят от работа? Ами ако изровя от дълбините на съзнанието си проблема с неизвестния засега мъж, кракът ми по-бързо ли ще зарасне? Не, сигурно трябва някак да реша този проблем, а не само да го изровя. Да знаех само с кой мъж си имам проблеми! Добре, да караме поред.
Юра Коротков…
Миша Доценко…
Игор Лесников, макар че той вече отдавна не работи на „Петровка“, отиде в министерството, в главното управление…
Коля Селуянов, който също вече над половин година е заместник-началник на Окръжното управление на вътрешните работи по оперативната работа…
Серьожка Зарубин…
Житената питка Гордеев, но той се пенсионира още миналото лято…
С тези колеги Настя бе работила дълги години и това, което я свързваше с тях, наистина можеше да се нарече „отношения“. С всички останали тя поддържаше не отношения, а служебни контакти, които никак не подхождаха за ролята на провокатори на болките в крака й.
Настя добросъвестно преравяше наум цялата история на познанството си с всеки от колегите, спомняше си как бе градила отношенията си с тях, дълбаеше в паметта си, но засега не откриваше нищо подходящо. И раничката в душата й продължаваше да я боли.
А какво ли вибрира на хълбока й? О, ами че това е мобилният телефон в джоба на якето.
— Аска, къде си? Да не би да спиш? — нахлу в ухото й радостният глас на Коля Селуянов.
— Не спя, разхождам се.
— Далече ли?
— Далече, извън града.
— Това го разбрах. Далече ли си от къщи?
— Е, нали ти казах: извън града съм.
— Ася, не съм тъп. Аз съм пред къщата, Коротков ми даде адресчето и ми обясни как да стигна дотук. Та стоя пред портата и се опитвам да вляза, но тя не се отваря.
— Ау, Коля — радостно се развика тя в слушалката, — ти си дошъл?
— Най-сетне схвана — промърмори Селуянов. — Та къде значи да те търся, куцокрака ми приятелко?
— Застани с гръб към портата и погледни наляво. Виждаш ли пътечката?
— Виждам я.
— Е, по нея ще тръгнеш. И по някое време ще ме видиш.
— Ясно. Сега ще те видя.
Настя прибра телефона в джоба си и погледна часовника. Петнайсет минути, ама точ в точ. А и обратно има да върви още толкова. Ще стигне ли? И в отговор на мисления въпрос сякаш огън попари краха й, стана невъзможно да стъпя на него. Настя така си и остана, подпряна с две ръце на бастуна, проклинайки се за дълбоките размисли. Хем си беше казала: внимавай за времето, щом минат седем минути по пътечката — обръщай към къщи. Ама ха де, не го направи! Голямата мислителка, недоучен Спиноза такъв!
По това колко бързо се появи Коля, разбра, че е изминала съвсем малко, не повече от двеста метра.
— Защо си спряла така… като щъркел с изгоряло гнездо?
— Щъркел — както и да е, това го разбирам, но защо с изгоряло гнездо? — учуди се Настя.
— Ами изглеждаш толкова нещастна, сякаш ти е изгоряло цялото имущество.
— Коля, май съм надценила силите си. Не мога да стигна обратно до къщи. Освен ако скачам на един крак.
— Не ми се вярва да можеш — поклати глава той. — И на ръце не мога да те отнеса, големичка си за мен. И с кола дотук не се стига, пътечката е твърде тясна.
— В къщата има инвалидна количка — спомни си тя.
— Ето на, можеш да разсъждаваш, когато искаш — одобрително химна Николай. — Давай ключовете, сега ще я докарам. Къде се намира?
— Точно до вратата.
Идеята за количката се оказа удачна и Селуянов благополучно закара Настя чак до вратата, откъдето до дивана в стаята тя все пак трябваше да скача на един крак, защото бе просто невъзможно да стъпи на левия.
— Коля, доколкото разбирам, идваш посред работния ден с някаква користна цел?
— Че с каква друга. Много си ми притрябвала инак — да те посещавам просто така — върна й той шегата.
— Тогава ще се грижиш за мен — решително заяви Настя. — Иди в кухнята, направи чай и сандвичи и ми донеси тук пепелника и цигарите. Да не забравиш и запалката.
— Страшно си нахална, ей — проточи Селуянов. — Ти дори не знаеш защо съм дошъл, а вече започна да командваш. Може малката ми корист да не струва колкото тези гигантски грижи.
— Заради малка корист нямаше да се дотътриш толкова далече. Какво, не е ли така?