— Така е — призна той. — Много си хитра бе, Каменская.
Селуянов направи прекалено силен и тръпчив за Настиния вкус чай, така че тя трябваше да го поправи с помощта на още вряла вода и лимон.
— Как можеш да пиеш такава гадост? — учуди се Коля. — Трябва да се пие силен чай, а не такива помии като твоята.
— Знаеш ли каква е разликата помежду ни? — парира го Настя. — Ти пиеш такъв чай заради тонуса, а аз пия такъв, за да ми е вкусно. Казвай сега за какво си дошъл, не се измъчвай повече.
Тя внимателно изслуша разказа на Селуянов за календар-бележника на Галина Василевна Аничкова и откъснатия от него лист. Как следователят трябвало да изпрати тефтера на експертиза, но никак не било ясно дали го е направил, а дори да го бил направил, не се знаело кога ще бъде готово заключението. Как Селуянов заедно с най-кадърния си оперативен работник работел върху версия, че племенникът на убитата има нещо общо с историята с листа. Като начало били получени сведения, че племенникът няколко дни преди гибелта на Аничкова се сдобил с пари. Не кой знае колко, но все пак пари. И на въпроси за произхода на тези пари само правел хитра физиономия и многозначително намигал, но така и не разказал нищо определено на другарите си по чашка.
След като получили тази информация, детективите се заели сериозно с племенника. Понеже не бил титан на мисълта, той си казал каквото има доста бързо, само след около два часа, и обяснил, че десетина дни преди убийството (по-точно не си спомнял, защото периодично се наливал като пън) някакви хора му се обадили по телефона и му предложили да спечели доста привлекателна сума, трябвало само да откъсне от бележника на леля си един лист, нищо повече. Трябвало да занесе листа в един блок на съседната улица, да влезе във втория вход, да се качи на третия етаж и да го пъхне зад радиатора. Ако изпълнел всичко както трябва, на другия ден на същото място щял да намери плик с хонорара. Той не се пазарил много, работата наистина била нищо и никаква, без риск, та дори да го измамели с хонорара, нямало да го е яд. Но не го измамили. Такава една история.
— Провери ли живеещите там? — попита Настя.
— И аз си помислих за същото — въздъхна Селуянов. — Щом са му казали да отиде в конкретен блок и в конкретен вход, човекът, който го е пратил там, знае кода, следователно или живее там, или ходи често — на гости или по служба. Апетитна версия, привлекателна. Но не сполучих с нея. На този вход кодираната брава е счупена вече от половин година и никой няма намерение да я поправя. Фирмата, която я е поставила и трябва да я ремонтира, вече няколко месеца не получава заплащането си от обитателите, затова не бърза с поправката.
— А на племенника мъж ли се е обадил или жена?
— Мъж.
— И?…
— Нищо. Тоест, може и да е имало особеност в гласа му или начина му на говорене, но мигар този идиот е можел да запомни такова нещо? Той помни само цените на алкохола, всичко останало му влиза през едното ухо и излиза през другото.
— Излиза, че убийството не е било спонтанно, за него са се готвели и са знаели, че по време на следствието ще се проучват всички книжа на убитата. Престъпникът е трябвало да унищожи сведенията за познанството си с Аничкова.
— Ъхъ — подзе Коля. — И племенникът няма абсолютно нищо общо с това убийство. Та аз да ти кажа какво всъщност исках…
— Ами давай де. Казвай, днес съм добричка.
„Добричка съм — повтори си наум Настя, — готова съм да помагам на Коля и да мисля за неговите проблеми, за да е ангажирана главата ми и да заглуша тъничкото досадно гласче на болезнената раничка. Готова съм да мисля за чуждите проблеми, за да не мисля за своите. Ах, колко си хитра, Каменская!“
— Ето, донесох ти копие от бележника. Погледни, може да видиш нещо.
— И какво искаш да видя?
— Ася, знам ли и аз! Бележникът е отражение на обичайния живот на човека, той може да разкаже много интересни неща. Сякаш не разбираш! Ние от сутрин до вечер разпитваме приятелите и познатите на Аничкова, но едно нещо са думите, а друго — документът, хартийката. Ти не мисли, че разчитам да ми измъкнеш оттук името на убиеца, това име го няма тук, тоест имало го е, но сега го няма. Но начинът на живот, кръгът от клиенти, периодичността на ходенето на фризьор — знае ли човек, може да са тук! Аз нямам време, а и търпение, следователят пък изобщо няма желание да се размърда. Ако ти не го направиш, няма кой друг. А трябва да се направи, ако искаме да се върши работа.
— Добре, убеди ме — усмихна се Настя. — Обичам тази работа — да ровя в хартийки и да измъквам информация. Да можех да живея ето така, да не ходя на работа, да не виждам началството, само да анализирам хорските календар-бележници, някакви сведения или статистика. Мечта, а не живот.