Сърцето й се сви и за миг спря, после отново заби равномерно и бавно. А раната я заболя с нова сила, и то така, че дори Селуянов забеляза.
— Ти какво така се смръщи? — разтревожено попита той. — Натоварих те с работа, а не ти се работи, нали? Ами просто ми кажи, аз няма да настоявам, разбирам, боледуваш и изобщо… Не си длъжна, това не е твое престъпление…
— Коля, престани! Какви си ги измисляш? С удоволствие ще направя каквото мога. Не обещавам да има някаква полза, но обещавам, че ще работя сериозно, като за себе си.
— Та значи да си тръгвам, а? — неуверено продума Селуянов. — Или в знак на благодарност трябва да направя още нещо за теб?
— Тръгвай — засмя се тя, — големият благодетел. Само че няма да те изпращам, сам ще се облечеш, ще излезеш на стълбището и ще затвориш вратата след себе си. Ще се справиш ли?
Коля я млясна по бузата, излезе в антрето, облече се и отново надникна в стаята.
— А ти кога ще свършиш тази работа?
— А, слушай — възмути се Настя, — ти ставаш все по-нахален. Когато я свърша, ще ти се обадя.
— А кога ще се обадиш?
В погледа на Селуянов играеха дяволчета, но той въсеше вежди и с целия си вид се опитваше да имитира неуморна грижа за благото на човечеството.
— След около пет минути. Ще ти звънна на мобилния и ще ти кажа всичко, което мисля за теб. Става ли?
— Става. Целувам те страстно и тръгвам. Но не забравяй, очаквам да ми звъннеш.
Настя гледаше с усмивка към опустялото антре. Раната не я болеше вече. И Настя се досещаше защо.
Глава 3.
— Валерий Станиславович — чу се от тонколоната гласът на секретарката, — обажда се Анита Станиславовна. Да ви свържа ли?
— Да, разбира се.
Добре че се обади Анита, той през всичките дни, откак се върна от командировка, се канеше да се види с нея, да си поговорят за Лариса и да й зададе няколко въпроса. Думите на майка му, че Анита май избягва жена му, не му даваха мира и Валерий искаше да си изясни нещата напълно, той изобщо не понасяше мъгляви положения и недомлъвки. Да, канеше се, но така и не се накани да си уговори среща със сестра си, работата го понесе в друга посока.
— Здравей, сестричке — с усмивка каза той в слушалката. — За вълка говорим… Тъкмо се канех да ти се обадя, а ти ме изпревари. При теб всичко наред ли е?
— Да. Но ми се искаше да се видим, отдавна не сме го правили.
— Че какъв е проблемът? Днес смятам, че към девет часа ще съм си у дома, не по-късно. Мама ще се радва.
— Как е Лара? Работи ли?
— Да, сега е в добър период. Но към девет и тя ще си дойде, така че ще се видим всички. Разбрахме ли се?
— Знаеш ли, вечерта ми е заета, хайде да се видим през деня, а? Да обядваме заедно, да поговорим.
Точно така, щом чу, че Ларка ще си бъде вкъщи, отказа да дойде на гости. Но може би наистина има други планове за вечерта? Проклета да е тази неопределеност! Трябва да си изясни нещата колкото може по-скоро, не бива да протака.
— Става — решително отговори Ритер. — Къде?
— Хайде в „Носталжи“, трябва да ходя по работа в района на Чистие Пруди, тъкмо към два часа ще се освободя. Удобно ли ти е?
— Удобно ми е — потвърди той, — в два в „Носталжи“.
До един и половина Валерий успя да проведе две съвещания и свърши сума ти дребни неща, планирани още от вчера. Позвъни на Лариса в ателието, но никой не вдигна. Тя не вдигаше и мобилния си телефон. Така правеше, когато работеше разпалено, нищо не чуваше и за нищо на света не се откъсваше от работата си. Мълчащите телефони изобщо не тревожеха Валерий. Дори беше добре, че жена му не вдигаше телефона, значи творческият процес бе в разгара си.
Точно в два часа той влезе в ресторанта, където ходеше често, и седна на любимата си маса до прозореца. Анита я нямаше още, затова Валерий поръча прясно изцеден сок: за себе си портокалов, за Анита — от моркови и ябълки — познаваше вкуса на сестра си.
Анита закъсня само с десет минути, което предвид московските задръствания можеше да се смята за кралска точност. Като я гледаше, Валерий, както винаги, си помисли как двамата изобщо не си приличат. Та нали бяха деца на елин баща, само майките им бяха различни, но и Зоя Петровна, и Нина на младини са били невероятни красавици. Тогава защо Анита има такава великолепна външност, над която времето сякаш няма власт, а той, Валерий, прилича на орангутан? Поне именно така се виждаше той в огледалото и смяташе, че точно по този начин го виждат и околните. Външността му не го притесняваше, нищо подобно, той изобщо нямаше комплекси. Просто знаеше, че е набит, широкоплещест, тромав, грозен и неговият неугледен вид едва-едва се прикрива от скъпите стилни костюми, ушити по поръчка и пригодени за особеностите на неговата фигура. Не изпитваше ни най-малко неудобство от това, приемаше себе си такъв, какъвто е, но не преставаше да се учудва на капризите на генетиката. Анита, с нейната тънка талия, красиви крака, изящни рамене, дълга шия, Анита, която нямаше нито един бял косъм на главата, не можеше да бъде негова родна по-голяма сестра, но беше. Тя беше с дванайсет години по-голяма, а той се чувстваше старец до нея, особено когато минаваха заедно покрай огледало.