— Не, какво говориш, Лариса нищо не е откраднала от мен. Може от други, не знам… Но не и от мен. Във всеки случай не съм забелязала такова нещо.
— Защо тогава я избягваш?
Анита въздъхна, вдигна глава и погледна брат си в очите.
— Защото ми е неприятно. Защото не понасям наркомани. Защото това оскърбява човешкото ми достойнство. Изненадан ли си? Разликата ни е само дванайсет години, но тези дванайсет години се паднаха в такъв период, че станаха равни на живота на две поколения. За теб наркоманът е човек като другите, само дето се нуждае от съжаление и съчувствие. Ние с теб сме възпитавани в различни ценности и сме възприели различни представи. За мен наркоманът е животно без воля и мисъл в главата, недостойно за добра дума. За теб наркоманията е болест, за мен е душевен порок. Аз по никакъв начин не критикувам твоите представи и отношението ти към Лариса, приемам го и го уважавам, само те моля да приемеш и уважаваш моята гледна точка. Неприятно ми е да я виждам. Готова съм да я обичам задочно, защото е твоя съпруга, но не ме карай да общувам с нея.
— Ясно — сухо отговори Ритер. — Ще приема за сведение това, което каза, и ще се отнасям с уважение към твоите чувства. Само не разбирам: тези чувства съвсем наскоро ли се породиха? По-рано ти прекрасно общуваше с Лара.
— Търпях, докато можех — тъжно призна Анита. — Но всяко търпение си има край. И аз още веднъж те моля, Валерий, помисли как да лекуваш Лариса, а не как по-хитро да криеш наркоманията й от обществеността.
— Моля те да не се намесваш в това. Ще поръчаме ли десерт?
— За мен няма нужда. Поръчай за себе си, ако искаш.
Той не искаше нищо сладко, а Анита изобщо никога, доколкото си спомняше, не бе поръчвала десерт — хранеше се по строго научни правила, пазеше здравето и фигурата си.
Помогна й да си облече палтото, на излизане задържа вратата пред нея.
— Къде е колата ти? — попита той и се огледа, търсейки познатия тъмносин фолксваген. Неговият собствен джип „Тойота“ беше паркиран точно пред входа.
— На „Мясницкая“, до метрото. Нали там няма ляв завой, та си помислих, че пеш ще дойда по-бързо, отколкото да въртя из улиците. Знаеш какви задръствания има навсякъде.
— Да вървим, ще те изпратя до колата, хем ще се поразтъпча.
Хитруваше. Тук наблизо, в една от пресечките, се намираше ателието на Лариса. Да, той можеше да разбере Анита — в периоди на криза Ларка става съвсем непоносима и само изпитващ силна обич човек е в състояние да не се дразни и дори вбесява от нейното поведение. Но когато е нормална, когато работи вдъхновено и с увлечение, тя става просто невероятна. Нежна, добра, весела, остроумна, толкова енергична и жизнена, че е невъзможно да не се влюбиш в нея. Сигурно Анита просто бе имала лош късмет, тя по-често бе виждала жена му в променено състояние, отколкото в нормално, и не можеше да оцени истинското й очарование и прелестната й непосредственост, които навремето бяха подкупили самия него. Сега Ларка беше именно такава, а увлечението в работата й придаваше повече привлекателност, той знаеше това. Да можеше да придума Анита да влязат в ателието! Беше сигурен, че тя веднага ще промени мнението си за жена му.
Но как да й предложи да се отбият при Лариса след такъв разговор?
Те мълчаливо крачеха към метростанцията „Чистие Пруди“, шофьорът на Ритер, който същевременно му беше телохранител, бе оставил колата и се движеше на няколко метра зад тях. Валерий трескаво прехвърляше в главата си всевъзможни варианти как би могъл да примами Анита в ателието.
Внезапно забеляза, че сестра му накуцва. И то с всяка крачка все повече.
— Какво ти е? Кракът ли те боли?
— Ами не, тормозят ме мазолите — направи ядосана физиономия Анита. — Днес съм с нови обувки. По дяволите, едва вървя. Трябва да си купя лепенки, за да си ги сложа на краката, само че не знам къде.
— Как къде? В аптеката. Нима не знаеш къде се продават лепенки?
— Знам къде се продават — позасмя се Анита, — не знам къде мога да се съблека.
— Защо трябва да се събличаш?
— Валерий, не знаеш ли по какво момчетата се различават от момичетата? — Сега Анита крачеше съвсем бавно, като се стараеше да намали болката. — Не по това, за което си помисли. Момчетата, за да си облепят мазола, трябва само да си свалят обувката и чорапа. А момичетата трябва да си свалят панталоните и чорапогащниците. На една пейка по булеварда това е доста неудобно.
— Ами хайде да се отбием в ателието на Ларка — зарадва се той на неочаквания късмет, който сам бе паднал в ръцете му. — Тук наблизо е, в ей онази пресечка. Със сигурност й се намират и лепенки, няма нужда да ходим в аптеката. Хем ще видиш къде работи, нали никога не си ходила при нея.