— Как?
— Като инквизитор. Всичко е наред с мен. Честна дума.
Това се повтаряше вече две години — през целите две години, откак се ожениха, и Валерий добре бе схванал, че е безпредметно дори да се опитва да вдига скандали и да мъмри дрогиран човек. И бездруго той нищо няма да разбере и проумее, само ще си губи времето и силите. Ето защо той не започна да обяснява на Лариса всичко, което мисли за нейната пристрастеност към наркотиците, не се опита да получи поредното й обещание „вече да не прави така“, не я засипа с идиотски въпроси защо пак… нали миналия път му бе обещала… и той бе сметнал, че тя всичко е разбрала… а тя…
Нямаше смисъл да го прави. Нямаше да постигне нищо. Ритер разбираше, че сега, докато Лариса, меко казано, приема реалността не съвсем адекватно, е невъзможно да се направи каквото и да било. Тя се чувства добре, радва се на живота и би дала каквито й поискат обещания, би отрекла всякакви факти, включително най-очевидните. После, когато „това“ премине, тя ще се втурне в ателието и ще започне да работи като в унес денем и нощем, понякога по няколко дни няма да се прибира вкъщи. После творческото вдъхновение ще започне да се губи. Лара все така ще работи, но вече не толкова фанатично, ще нощува, както е редно за примерна съпруга, в съпружеското легло, ще спи до обяд, дълго ще пие кафе, а вечерта ще се връща от ателието като от работа — в седем часа. После в пет. После в четири. После, елин прекрасен ден, изобщо ще престане да излиза и тогава, през следващата седмица, настъпва кризата. Тя може да продължи два-три дни, но понякога и две седмици.
В паузите между тези пристъпи на „това“ (Валерий не можеше да измисли подходящ термин и се задоволяваше с местоимението) Лариса беше прелестно палаво котенце, влюбено в живописта и в процеса на създаване на картини, но абсолютно неприспособено към живота и без никаква представа как се решават най-прости житейски и битови проблеми. Тя беше неземно същество в пълния смисъл на думата — въздушно, нежно, чисто и много, много отдалечено от реалността. Крехка, с леко мургава кожа, извънредно тъничка талия и малки гърди, Лариса приличаше на стъклена статуетка, от която можеш само внимателно да избърсваш прахта със специална пухкава метличка, но в никакъв случай не бива да я вземаш и да я местиш. Самият Валерий — широкоплещест, набит, с могъщи ръчища, виждаше себе си до своята съпруга ако не като слон, поне като мечок. Тя е толкова нежна, толкова беззащитна, толкова млада и толкова талантлива! И кой ще я защити, подкрепи и изведе в големия свят, ако не той, преуспелият и богат собственик на известна в цяла Москва и далеч извън пределите й консултантска фирма — Валерий Ритер. Двайсет и пет годишната Лариса беше с осем години по-млада от мъжа си и му изглеждаше като същинско дете, на което трябва да се помага и което не бива да бъде наказвано.
Майка му сервира вечерята в трапезарията, подреди приборите и донесе от кухнята порцелановия супник с чихиртма — грузинска супа от овнешко. Валерий разбра, че тя е освободила домашната помощничка Рима още щом поведението на снаха й е започнало да изглежда съмнително. Нина Максимовна винаги постъпваше така. У нея бяха необикновено силно развити взелите се незнайно откъде господарски маниери, които не позволяваха да смята помощничката за член на семейството. Рима е слугиня, нисша категория. Само това липсваше — тя да научи, че младата жена на господаря е наркоманка! В очите на прислугата господарите трябва да бъдат божества, същества висша категория, които живеят в кула от слонова кост. Те, тоест господарите, трябва да имат неразбираеми за прислугата, сложни и възвишени проблеми, далеч не такива, с каквито се сблъсква всеки обикновен човек.
Лариса, както винаги по време на „това“, отказа да вечеря — под въздействието на таблетките тя напълно губеше апетита си.
— Лерочка, ще ида да поприказвам по телефона, а? Нали не се сърдиш?
— Разбира се, върви.
Втората особеност на „това“ беше настъпващата на вълни необикновена словоохотливост, редуваща се с периоди на сънена мълчаливост. Лариса можеше с часове да бърбори по телефона с приятелките си за какви ли не глупости и също с часове мълчаливо и неподвижно да седи на пода в кабинета на Валерии, подпряла глава на коленете му, и да дреме, докато той работеше, преглеждаше книжата си, нахвърляше схеми, обсъждаше по телефона служебни въпроси.
В момента очевидно Лариса беше в период на общителност и излетя в другата стая да бъбри по телефона.
— Валерий, докога ще продължава това? — попита майка му, седнала срещу него край овалната маса за хранене. — Лариса се нуждае от лечение, а ти нищо не предприемаш.