— Точно обратното — каза Франк. — Те са ценни именно защото животът им е едно непрекъснато напомняне, че съществуването, лишено от самоконтрол, представлява хаос. Прекарал съм почти целия си живот заключен в човешко тяло и с редки изключения понякога се принуждавам да изпитвам човешка болка, да се запознавам както с тревогите, така и с радостта от човешкото съществуване.
— Ти си този, който се е побъркал.
Франк поклати глава.
— Чрез полицейската си работа аз служа на човечеството, следователно съществуването ми не е лишено от смисъл. Те имат отчаяна нужда от нас, за да им помагаме, не го ли разбираш?
— Имат нужда от нас?
Докато нова гръмотевица, по-силна от всички до този момент, раздираше небето, Франк трескаво търсеше думи, с които да провокира разбиране дори у болното съзнание на Скаг.
— Човешкият живот е неизразимо тъжен. Помисли над това — телата им са крехки, животът им е кратък, досущ като съскащия залез на къса свещ на фона на възрастта на Земята, най-дълбоките им връзки — били те в семейството, били с приятели — имат преходен характер, ярки пламъци на любов и доброта, които изобщо не могат да озарят голямата, безкрайна, тъмна и лееща се река на времето. Но въпреки това те рядко отстъпват пред жестокостта на битието, рядко губят вяра в себе си. Мечтите им не винаги се сбъдват, но въпреки това те не се предават, борейки се с мрака. Непоколебимата им воля за борба на фона на тяхната тленност е пример за храброст, самата същност на благородството.
Скаг го изгледа мълчаливо за един доста дълъг миг, после избухна в маниакален смях.
— Та те са си плячка, глупако! Играчки, с които да си играем. Нищо повече. Какви са тези глупости, че в техния живот имало цел, борба, самообладание? Не трябва да се боим от хаоса, нито да го омаловажаваме. Хаосът трябва да бъде прегърнат. Хаосът, прелестният хаос е основното състояние на вселената, където титаничните сили на звездите и галактиките се сблъскват без никаква цел или значение.
— Хаосът не може да съжителства с любовта — рече Франк. — Любовта е силата, която носи стабилност и хармония.
— Тогава за какво ни е скапаната любов? — попита Скаг, произнасяйки последната дума от това изречение с неприкрита омраза.
Франк въздъхна.
— Е, ами аз се отнасям с признателност и уважение към необходимостта от любов. Бях просветлен от контакта си с човешките същества.
— Просветлен? „Покварен“ е по-точната дума.
Кимайки, Франк му отвърна:
— Естествено, че ще реагираш по този начин. Тъжното е, че именно заради любовта — в защитата на любовта — аз ще трябва да те убия.
Скаг изглеждаше мрачно развеселен.
— Да ме убиеш? Що за шега е това? Ти можеш да ме убиеш дотолкова, доколкото мога да те убия аз. И двамата сме безсмъртни, ти и аз.
— Ти си млад — рече Франк. — Дори по човешките стандарти си младеж, а по нашите си направо пеленаче. Бих казал, че съм най-малко с триста години по-стар от теб.
— Е, и?
— Ами има умения, които придобиваме единствено с възрастта.
— Какви умения?
— Тази вечер те видях да парадираш с генетичната си пластичност. Видях те да придобиваш множество фантастични форми. Но все още не съм те видял да постигнеш максималното в областта на клетъчния контрол.
— Което е?
— Пълният разпад до аморфна маса, която въпреки своята безформеност си остава съгласувано, единно същество. Номерът, който ти показах, когато се измъкнах от дрехите си. Той изисква железен контрол, защото те отвежда до границата на хаоса, където трябва да запазиш своята идентичност, докато се намираш на несигурния ръб на разпадането. Все още не си усвоил тази степен на самоконтрол, защото, ако тоталната аморфност беше сред възможностите ти, със сигурност щеше да се опиташ да ме изплашиш, като ми я демонстрираш. Твоята смяна на облика обаче е толкова енергична, че е направо откачена. Ти се превъплъщаваш както ти дойде, придобивайки онази форма, която ти хрумне първо, с детинска липса на дисциплина.
— И какво от това? — Скаг изобщо не изглеждаше обезпокоен, напротив — продължаваше да е все така безкрайно сигурен в себе си и арогантен. — Твоите по-големи умения изобщо не променят факта, че аз съм безсмъртен и неуязвим. Всичките ми рани заздравяват, независимо колко тежки са били. Отровите се изхвърлят от системите ми, без да предизвикат ефект. Нито адска температура, нито арктически студ, нито взрив, по-слаб от ядрена експлозия, нито каквато и да е киселина не могат да скъсят живота ми дори с една секунда.
— Обаче ти си живо същество с метаболична система — напомни му Франк. — И с помощта на едни или други средства — чрез белите дробове, когато сме в човешка форма, или чрез други органи, когато сме в различен облик — ти трябва да дишаш. Имаш нужда от кислород, за да поддържаш живота си.