— Разбирам социалното положение, в което си изпаднал — настоя дергът. — Но този контакт е напълно в твой интерес. Аз искам да те закрилям от милиардите опасности на човешкото съществуване.
Не му отговорих.
— Добре — каза дергът. — Не мога да те принуждавам. Просто ще трябва да предложа услугите си другаде. Сбогом, приятелю.
Аз кимнах любезно.
— Само още едно нещо — каза той. — Утре, между дванайсет и един и петнайсет по обяд, стой по-далеч от метрото. Сбогом.
— Ъъъ? Защо?
— Някой ще бъде убит на площад Колумбия. Тълпата ще го бутне по невнимание пред пристигащия влак. Ако бъдеш там, може да си ти. Сбогом.
— Утре някой ще бъде убит, така ли? — попитах аз. — Сигурен ли си?
— Разбира се.
— И ще го пишат по вестниците?
— По всяка вероятност.
— И ти знаеш всички такива случаи?
— Мога да предвидя всички опасности, насочващи се към теб и разположени във времето. Единственото ми желание е да те защитя от тях.
Аз се бях спрял вече. Две момичета ми се смееха, защото забелязаха, че си говоря сам. После отново тръгнах.
— Слушай — зашепнах аз. — Можеш ли да изчакаш до утре вечер?
— И ще ми позволиш да ти бъда защитник? — попита с готовност дергът.
— Ще ти кажа утре. След като прочета вечерните вестници.
Репортажът беше там. Така си е. Прочетох го в мебелираната си стая на 113-та улица. Един човек, блъснат от тълпата, загубил равновесие и паднал пред пристигащия влак. Това ме накара да се замисля дълбоко в очакване появата на защитника си.
Не знаех какво да правя. Желанието му да ме защити ми се струваше доста искрено, но пък не знаех какво иска от мен. А когато след около час дергът се свърза с мен, идеята още по-малко ми харесваше. Казах му го.
— Не ми ли вярваш? — попита той.
— Просто искам да водя нормален живот.
— Ако изобщо си жив — напомни ми той. — Онзи камион снощи…
— Това беше случайност. На всеки му се случва веднъж в живота.
— И само веднъж се умира — заяви тържествено дергът. — После и метрото…
— Това не се смята. Аз нямах намерение да го ползвам днес.
— Но си имаше причина да не го ползваш. Това е важното. Точно както няма причина да не си вземеш душ след малко.
— Че защо не?
— Някоя си госпожица Флин — каза дергът, — която живее по-нататък по коридора, тъкмо приключи да се къпе и остави парче размекнат сапун върху розовите плочки на банята. Ти щеше да се подхлъзнеш на него и да си изкълчиш китката.
— Е, не е чак толкова фатално, нали?
— Не. Едва ли е толкова фатално, както, да речем, саксията, бутната от последния етаж от някакъв възрастен господин.
— Кога ще се случи това? — попитах аз.
— Мислех, че не те интересува.
— Много ме интересува. Кога? Къде?
— А ще ми позволиш ли да те защитавам? — попита той.
— Само ми кажи едно. Какво печелиш ти от тази работа?
— Удовлетворение — каза той. — За един велидюзки дерг най-голямото възможно удоволствие е да помогне на друго същество да избегне опасността.
— А нищо друго ли не искаш в замяна? Нещо обикновено, като например душата ми или да владееш Земята?
— Нищо! Ако приема заплащане срещу защитата, ще наруша емоционалното си равновесие. Всичко, което аз искам от живота, всичко, което всеки дерг иска, е да защитава някого от опасностите, които той не може да види, но които ние виждаме прекрасно. — Дергът замълча, а после добави: — Ние даже не очакваме и благодарност.
Е, това ме убеди. Пък и как можех да предвидя последствията? Откъде можех да знам, че неговата помощ ще ме докара до положение, в което да не мога да лепчихам?
— Кажи сега за онази саксия.
— Тя ще падне на ъгъла на Десета улица и булевард „Макадамс“ в осем и трийсет сутринта.
— На Десета и „Макадамс“ ли? Че къде е това?
— В Джърси сити — отвърна бързо той.
— Че аз през живота си не съм бил в Джърси сити! Защо да ме предупреждаваш за това?
— Аз не знам къде искаш или не искаш да ходиш — отвърна дергът. — Аз само предвиждам опасностите, които те дебнат и които биха могли да ти се случат.
— И сега какво трябва да правя?
— Каквото искаш — каза мй той. — Просто си води нормален живот.
Нормален живот! Ха!
Всичко започна обаче доста добре. Аз си ходех на лекции в университета „Колумбия“, пишех си домашните, ходех на кино и на срещи, играех табла, тенис и шах. Както преди. И изобщо не усещах, че съм под закрилата на велидюзкия дерг.
Веднъж или два пъти на ден дергът ми се явяваше. Казваше нещо като „нестабилна решетка на канала на булевард «Уест енд» между 66-та и 67-ма улица, внимавай да не стъпиш отгоре й“.