Петър Бобев
Закъсняла почит
Стоях умислен до гроба на майка ми. Скоро до мене спря една инвалидна количка. Новодошлият се пресегна с мъка, сложи върху съседния паметник разкошен букет кали, после се отпусна изморен върху облегалката на количката.
Така унесени в своите спомени, ние мълчахме дълго.
Непознатият въздъхна тежко.
— Закъсняла почит! — промълви той унило. — Безполезна, но…
От учтивост запитах:
— Ваш близък?
Инвалидът ме изгледа продължително.
— Баща ми.
И добави с изненадваща рязкост:
— Аз го убих!
Схванал смайването ми при тези думи, той побърза да се доизкаже:
— О, не точно така… Но все пак… Ще ви разкажа всичко… Нали сме тук, на гробищата, сред сенките на миналото. Нека да извикаме още една сянка. Пък вие съдете… Още имам някои близки тук, но пред тях не смея… Като че ли пред чужди хора е по-леко…
Приближи количката си до мене и продължи:
— Позабравих родния език, но простете, отдавна не съм говорил… А съм роден в този град. Живеехме ей там, до гарата, където сега се зеленее новата градинка. Тогава, когато бях дете, на същото място бяха струпани сиенитните блокчета, с които после настлаха булеварда. От тези павета си правехме крепости и водехме истински сражения с децата от другата махала. С прашки. Така израснах неусетно, с малко учене и повече четене на романи, шляене по улиците, ходене на кино. Майка ми беше умряла отдавна, аз дори не я помня, а баща ми толкова искаше да ме изучи… Какво не опита бедният, но напразно. Не ми допадаше учението и туй то. Класната стая беше тясна за душата ми. Мечтаех за далечни странствувания, за романтични приключения, за подвизи. Понякога, в изблик на гняв, баща ми се заканваше: „Мисли му, овчар ще те направя!“ Пък аз се подсмивах в себе си. Защото вече бях решил. Целият ни план беше готов. Двамата с приятеля ми Стефан всяка вечер се примъквахме до глухата линия към Военната рампа, завирахме се под изоставените вагони и разучавахме осите им. И една нощ успяхме да се сврем незабелязано под спалния вагон на експреса. Заприиждаха пътниците. От нашето закритие ние виждахме само скъпите излъскани обуща на мъжете и обутите в копринени чорапи глезени на дамите, които се изгубваха нагоре по стъпалата, сякаш се възнасяха на някакво небе, а след тях се провлачваха грубите кундури на носачите с елегантните куфари, облепени с хотелски марки от цял свят. „Стефо — пошепнах аз, — и ние някога ще се върнем с такива куфари.“ Другарят ми не отговори, а се изплю шумно. След малко влакът потегли. Това може би беше най-вълнуващата, най-романтичната авантюра в живота ми. Гърмяха колелата, гърмяха релсите, гърмяха стоманените ресори, сякаш в това малко пространство между вагона и литналите назад релси вреше цял ад. Гръм и трясък? Едва се удържах да не падна, вкопчан с премалели пръсти в стоманените пружини. Два-три пъти спирахме, но дорде си поемем дъх, пак потегляхме напред в черния гърмящ ад. Когато най-сетне пристигнахме в Истанбул, двамата, ни живи, ни умрели, излязохме изпод вагона и се дотътрахме до една градина. Едва седнали, и заспахме. Събудихме се надвечер. Бяхме премалели от глад. Повлякохме се към пристанището. Лодки, гемии, параходи! И викове, крясъци! Толкова пъстри носии, толкова различни народности, толкова непознати езици! Главите ни се замаяха. Случайно дочухме български думи. Един готвач на открито, вдигнал капака на димяща тенджера, хвалеше щедро гозбата си: „Вземи едно шерденче, та да ме поменуваш!“ Ала клиентът, също българин, навярно хамалин от пристанището, все заничаше към другата тенджера с по-евтиното ястие. Ние приближихме гузно, привлечени като от магнит към примамливата пара, разправихме набързо патилата си и готвачът ни нахрани богато. Да е жив и здрав! Но за беда, додето ние лапахме лакомо, хамалинът доведе един полицай. „Хъшлаци такива! — провикна се той. — Ще бягате от бащите си, а?“ По чудо се отървахме. Два дни се лутахме, докато намерим работа — да пренасяме с чували въглища на един параход. Ама каква работа! Още там ни се нацепиха ризите по гърбовете. И когато стоварихме последния чувал, не се върнахме на брега, а се завряхме в трюма. Сбараха ни чак в открито море. Не ни биха, само ни пратиха да помагаме на огнярите. Свалиха ни в Кайро. След това вече не помня колко пъти ни гониха от корабите — и ние пак тръгвахме да просим, да крадем плодове, да товарим параходи…
Увлечен от разказа му, аз слушах мълчаливо. А той сякаш ме бе забравил. Разбрах, говореше повече за себе си, да се изприказва, да му олекне:
— Тогава сме минали през много хубави места… Но красотата не се забелязва, когато стомахът е празен, когато тялото е смазано от умора, когато очите се слепват за сън… Всъщност какво видях по пътя? Все едни и същи тъмни, задушни корабни трюмове, едни и същи каменни кейове, задръстени с товари, едни и същи торби с въглища, едни и същи скърцащи мостчета от пристана до палубата. Нищо друго… А един ден в Аден, от който впрочем помня само табелката с името, моряците откриха приятеля ми зад струпаните сандъци. Свалиха го тозчас на брега. Навярно и аз трябваше да го последвам, да не се делим, но не се реших. Тъй е в скитничеството — сближиш се с някого, смяташ, че нямаш по-близък от него и… го загубиш. Все едно не е съществувал, а си го зърнал само ей тъй, като на филм… Най-сетне след няколко месеца се домъкнах до Сидней… Сидней, какъв прекрасен град, попълзял върху дългия полуостров между двата сини залива, със светли сгради и блестяща зеленина из парковете, с цветя и бял пясък по алеите. Сидней, южната кралица! Впрочем, знаете ли какво представлява Австралия? Трепнах, изненадан от въпроса.