— Все ще мога да я намеря на глобуса.
И се усмихнах виновно, а събеседникът ми продължи:
— Бях постигнал мечтата си — Австралия! Благодатна, обетована земя! Оставаше ми само да забогатея, да стана милионер. Но как се става милионер? В романите, които бях чел, това не се споменаваше. Ща не ща, поех към вътрешността на континента. Временно, додето посъбера малко пари, склоних да стана… овчар. Не се чудете! В джеба си нямах нито пенс. Уви! Думите на баща ми се сбъднаха много рано. От сутрин до късна вечер, от мрак до мрак, препусках след угоените мериносови овци по еднообразната, скучна до втръсване равнина, осеяна с редки евкалиптови гори. Тези странни гори, без сенки, израсли над тучните поляни. Чудновато дърво е евкалиптът — известно ви е, нали?
— Било най-високото дърво на света, доколкото си спомням.
— Ценно, много ценно дърво. Твърдо, нараства бързо — до сто и петдесет метра. Евкалипти и овце, това е валутата на страната. И аз, бедният скитник, препусках из степта да угоявам тази валута. Труд, труд, до премаляване и… нито едно приключение, никаква опасност: ни звяр, ни разбойник. Ако бях овчар в България, поне с вълци щях да се боря. А тук? Най-страшните ни врагове бяха… зайците. Навярно сте слушали за тях. Пренесените от Европа домашни зайци избягали на свобода, подивели и тъй като в Австралия няма едри хищници, се намножили толкова, че станали национално бедствие. Такива пакостници, макар и по-малобройни, бяха кенгурите. Унищожаваха посевите, изгризваха пасищата, не оставяха трева за овцете. Как не опитвахме да се справим с тях: устройвахме хайки, залагахме капани, заразявахме ги с болести, стреляхме ги — напусто. Някога мечтаех да ходя на лов за тигри, а бях станал обикновен ловец на зайци и кенгури, ловец на най-безобидните твари на земята. Накрай захванах да сънувам тези купища убити животни. Затова зарязах занаята и станах стригач. Обикалях от ферма на ферма да стрижа стадата. И тази работа не беше лесна. Овцете са яки, охранени. Не се дават леко. Но и аз сред природата бях загрубял. Другарите ми събличаха до двеста руна на ден, а пък аз достигнах двеста и петдесет. Посъбрах някой и друг фунт, облякох се по-добре. Тръгнах по вечеринки. Там се запознах със Силва, една мила девойка. Харесахме се. Ала баща й, фотограф в градчето, не искаше зет-стригач, та ако ще би най-добрият стригач в околността. Втори път смених занятието си. Прибра ни той при себе си и животът потече тихо и спокойно. Край на мечтите за подвизи, на детските романтични увлечения. Неусетно бях станал един улегнал, почтен фотограф. Тогава реших да се обадя на татко, да му се похваля. Но не получих отговор. Проверих чрез легацията. Починал един месец след моето бягство. Удар. Стана ми много мъчно, но не можах да си обясня защо пък тъкмо тогава го беше слетял този удар. Случайно, как другояче? И животът отново потече по старому. Имах син — Любо, едър и хубав, който скоро щеше да свърши колежа. Често ми помагаше в ателието. Беше умно, схватливо момче и аз с нетърпение очаквах да му оставя цялата си работа, парите си. Виждах, че много не му допада, той беше буен, жив, любознателен, но не допусках… Мислех си — всъщност мнозина не обичат професията си, но се примиряват. Нали му осигуряваше охолен, спокоен живот? И един ден…
С дълбока въздишка той бръкна във вътрешния джеб на сакото си и извади от кожения портфейл едно кратко писмо.
— Чуйте!
Вдигна към очите си измачкания лист и зачете:
— Мили татко, не ми се сърди…
После се извърна към мене с виновен, сломен глас:
— Пък аз дори такава бележка не бях оставил. Измъкнах се… Но да продължа: „Не ми допада тази работа, за която ме тъкмиш. Да стоя цял ден до апарата и да се кланям. Моля, усмихнете се! Наклонете глава насам! Изглеждате очарователно. Не, не мога повече. Искам и аз да видя света.“