— Ами като го знаеш какъв е, защо му обади онова, а? Да бе си мълчала…
Лазарника спусна кърпа ниско над очи и лицето и пламна от срам.
— Не мога аз да мълча! Как ще мълча?… Да бе веднаж, да бе дваж, ами всеки ден, всеки ден! Закача ме, пари ми подхвърля… Мога ли да търпя? Каква съм аз, да търпя на тоя безочник?
— Ох! — изпъшка старецът. — Дойно, синко, какво ще стане с теб!
— Ще го пуснат, тате.
— За убийство? Да го пуснат?… Ох, ще загине детето ми! — простена дядо Сава. — Не можа ли да потрае? Малко покорство трябва…
— Покорство, покорство, все покорство! Оня и сега нямаше да ме остави на мира, ако Дойно не беше му светил маслото! — рече твърдо Лазарника.
— И ти ли, снахо? И ти ли си на неговия ум? Затова и тебе мъкнат по съдилищата!… Хайде върви си, виж защо те викат… То се е видяло, че и днес няма да се дожъне.
Старецът се помъчи да се вдигне, но не можа.
— Лежи си, тате, лежи… Аз няма да ида!
— Иди, снахо, иди, да те не карат насила!
— Няма да ида… какво съм крива аз, да си оставям нивата неожъната?
— Иди, снахо!… иди!
Немощните думи на стареца се задавиха в едно море от скърби. Из угасналите му очи, като из два тъмни кладенци, бризнаха сълзи и обилно обляха сухото му лице. Лазарника се захлупи над люлката на мъничкото, което гукаше като гълъбче, и зарида с тих припев.
Слънцето упорно бе се спряло на пладнина. Над глухото поле триж по-глухо се простираше небето, лазурно и дълбоко. Незнайни пътници минаха из пътя и спряха учудени погледи към тая усамотена, непожъната нива, в която като в гробища се чуваше сподавен женски плач, и заминаха надалече.