— Той е добра възможност, повярвай ми.
— Вярвам ти. Но каква възможност съм аз за него?
Тя настоя:
— Върви при него и го накарай да повярва, че външно не е никак смешен. Той наистина може да ти помогне, Фред.
— Както разбирам, самата ти не си оценила неговите възможности. — Думите ми я озадачиха и затова поясних: — „Историята на доктор Уасъл“.
Това още ли го гложди? — каза тя и хвърли мил поглед през стаята към Бърман. — Прав си е човекът. Аз наистина трябва да се чувствам виновна. Не че щяха да ми дадат ролята или че щях да се проявя на висота: нито щяха да ми я дадат, нито пък аз бих я изиграла свястно. Ако се чувствам виновна, то е защото го оставих да си мечтае за разни неща, докато аз ни най-малко не мечтаех за тях. Чисто и просто исках да печеля време, за да се поусъвършенствам: беше ми съвсем ясно, че никога няма да стана кинозвезда. То е твърде трудно; пък ако си интелигентен, цялата работа е и много притеснителна. Нямам достатъчно подчертан комплекс за малоценност: смята се, че ако си кинозвезда, трябва да си напомпан като автомобилна гума с чувство за собствената си значимост, а всъщност звездата не бива да има никакво свое „аз“. Не искам да кажа, че бих била против да съм богата и прочута. Това си е включено в програмата ми и някой ден ще се опитам да го осъществя; но ако успея, ще искам да не съм загубила индивидуалността си. Искам да съм си пак аз, когато някоя прекрасна сутрин се събудя и отида да закусвам в „Тифани“. Нямаш чаша — заяви тя, като забеляза празните ми ръце. — Ръсти! Донеси, моля те, нещо за пиене на приятеля ми. — Тя продължаваше да прегръща котарака. — Горкичкият — възкликна и го почеса зад ухото, — горкичкият си няма име. Малко е неудобно да е без име. Но аз нямам никакво право да го кръщавам: той ще трябва да почака, докато си намери истински стопанин. Двамата с него се срещнахме случайно при реката един ден, но не сме си никакви, той си е той, аз съм си аз. Не искам да имам нищо мое собствено, докато не съм сигурна, че съм си намерила мястото. Още дори не знам къде е. Но знам как изглежда — Холи се усмихна и пусна котарака да скочи на пода. — Прилича на „Тифани“ — продължи тя. — Не че давам пет пари за скъпоценности. Брилянти — да. Обаче е липса на вкус да носиш брилянти, ако нямаш четиридесет; а дори и тогава е рисковано. Те стоят добре само на много стари дами. Като Мария Успенска13. Бръчки и кости, бяла коса и брилянти — нямам време да чакам. Но не затова все си мисля за „Тифани“. Слушай. Нали ти са познати дните, когато те хващат лошите чернилки?
— Когато ти е тъпо?
— Не — заговори бавно тя. — Тъпо ти е, когато се виждаш напълняла или може би когато е валяло прекалено дълго. Тогава си кисел, и толкова. Но лошите чернилки са наистина ужасни. Боиш се и се потиш, ставаш вир-вода, а не знаеш от какво се боиш. Усещаш, че ще ти се случи нещо лошо, но не знаеш какво. Изпитвал ли си такова чувство?
— Доста често. Просто страх.
— Добре. Страх. Но как го преодоляваш?
— Напивам се. Помага.
— Опитвала съм. Опитвала съм и с аспирин. Ръсти смята, че трябва да пуша марихуана, и известно време пуших, но от нея само се кикотя. Открих, че е най-добре да взема такси и да отида в „Тифани“. Тишината и достолепието там веднага ме успокояват; нищо ужасно лошо не може да ти се случи там, разбира се, че не може — там има толкова любезни хора с техните елегантни костюми и с онзи прекрасен мирис на сребро и на портфейли от алигаторска кожа. Ако можех да си намеря място за живеене, което да ме кара да се чувствам като в „Тифани“, веднага бих си купила мебели и щях да кръстя с някакво име котарака. Мислила съм си, че може би след войната двамата с Фред… — тя вдигна нагоре тъмните си очила и очите й с тези техни различни цветове, сиви със синкави и зелени петънца, се присвиха, сякаш тя се вгледа в далечината. — Веднъж бях в Мексико. Чудесна страна за отглеждане на коне. Видях едно място близо до морето. Фред много разбира от коне.
Ръсти Тролър дойде с чаша мартини; подаде я, без да ме погледне.
— Гладен съм — оповести той и гласът му, изостанал в развитието си като всичко друго у него, се изви в нервиращо детско циврене като упрек към Холи. — Вече е седем и половина и аз съм гладен. Знаеш какво каза докторът.
— Да, Ръсти. Знам какво е казал докторът.
— Хубаво, тогава ги разкарай и да тръгваме.
— Дръж се прилично, Ръсти — каза тя меко, но с леко заплашителния тон на възпитателка, предупреждаваща за наказание, при който по лицето му изби странна розовина от удоволствие и благодарност.
13
Руска актриса, остава в САЩ през 1923 г. след гастроли на театър МХАТ; през 1936 и 1939 г. е номинирана за „Оскар“ за поддържащи роли; загива трагично при пожар в дома си в Лос Анджелис през 1949 г. Родена най-вероятно 1876 г. — Б. пр.