— Ти не ме обичаш — оплака се той, като че ли бяха съвсем сами.
— Никой не обича непослушанието.
Очевидно тя бе казала тъкмо онова, което той искаше да чуе; думите й едновременно го възбудиха и успокоиха. Но той продължи като в някакъв ритуал:
— Обичаш ли ме?
Тя го потупа по рамото.
— Изпълнявай задълженията си, Ръсти. И когато съм готова, ще отидем да вечеряме където искаш.
— В китайския квартал?
— Но това не означава, че ще ти позволя да си поръчаш свински ребра с кисело-сладък сос. Знаеш какво каза докторът.
Когато той се върна при гостите с доволна полюшваща се походка и отново се зае с домакинските си задължения, нямаше как да пропусна да й напомня, че не бе отговорила на въпроса му.
— Наистина, обичаш ли го?
— Казах ти: можеш да се настроиш да обичаш когото поискаш. Освен това детството му е било ужасно.
— Щом е било толкова ужасно, защо не се отърси вече от него?
— Размърдай си мозъка. Не виждаш ли, че Ръсти се чувства по-добре в пелени, отколкото в рокля? А друг избор няма, но е много чувствителен на тази тема. Веднъж се опита да ме заколи с кухненски нож, защото му казах да порасне и да реши проблема си, да си седне на задника и да си играе на семейство с някой симпатичен, бащински грижовен шофьор на камион. Но междувременно съм го взела под мое покровителство, в което няма нищо лошо, той е безопасен и смята момичетата за кукли — в буквалния смисъл.
— Слава богу.
— Да, но добре че всички мъже не са като него.
— Исках да кажа, слава богу, че не си тръгнала да се омъжваш за господин Тролър.
Тя вдигна едната си вежда:
— Между другото, не се преструвам, че не знам колко е богат. Дори в Мексико земята се купува с пари. А сега — побутна ме напред — да отидем да спипаме О Джей.
Аз се поспрях, докато измисля как да отложа акцията. Тогава се сетих:
— Защо „пътничка“?
— На визитната ми картичка? — учуди се тя. — Защо, странно ли ти звучи?
— Не е странно. Просто ми е интересно.
Тя сви рамене.
— В края на краищата как да знам къде ще живея утре? Затова им казах да пишат „пътничка“. Както и да е, тези визитни картички са пари на вятъра. Но просто се чувствах задължена да купя поне нещичко оттам. Те са от „Тифани“ — тя се пресегна и взе чашата ми с мартини, което дори не бях опитал, и я пресуши на две глътки, след което ме хвана под ръка. — Стига си се дърпал. Непременно трябва да се сприятелиш с О Джей.
Попречи ни събитие на вратата. Там изникна млада жена, която се втурна в стаята като хала, като вихрушка от дълги ефирни шалове и звънтящи златни украшения.
— Хххоли — извика тя и размаха укорително пръст, — ужасна ссскъперница такава. Да криеш всички тези бббезценни приятели само за себе си!
Тя беше над метър и осемдесет, по-висока от повечето присъстващи мъже. Те заизтягаха гръбнаци, загълтаха кореми, изобщо всички взеха да се състезават да приравнят ръста си към нейния.
Холи попита:
— Какво правиш тук? — и устните й се опънаха като струни.
— Ами нннищо, сладичка. Бях горе, работехме с Юниоши. Коледни колекции за списание. Но ти ми изглеждаш ядосана, сладичка? — и тя взе да пръска усмивки наляво и надясно. — Е, мммомчета, не ми се сърдите, че нахълтах при вас, нали?
Ръсти Тролър се закиска. Той стисна ръката й над лакътя, сякаш се възхищаваше от мускулите й, и я попита иска ли нещо за пиене.
— Разбира се — отвърна тя. — Налей ми бърбън.
Холи й каза:
— Свършил е — при което полковникът от въздушните сили предложи да изтича и да купи една бутилка.
— О, защо да усложняваме нннещата. И амоняк върши работа. Холи, миличка — рече тя и побутна леко домакинята, — не си прави труда. Мога и сама да се представя на гостите. — Тя се наведе към О Джей Бърман, който подобно на мнозина мъже в присъствието на високи жени загледа със замъглени влажни очи. — Аз съм Мммег Уайлдуд, от Уайлдуд, Арканзас. Хълмиста местност.
Като в някакъв танц Бърман правеше сложни движения с крака, за да попречи на съперниците си да го избутат от мястото му. Но му я отне танцова четворка гости, които гълтаха пелтешките й шеги, както гълъби гълтат подхвърлени им пуканки. Успехът й беше съвсем разбираем. Тя представляваше победа над грозотата, често по-привлекателна от истинската красота, защото, ако не друго, поне е изненадваща. В нейния случай, вместо да прояви вкус и да прикрива недостатъците си, номерът й беше да преувеличи дефектите; тя смело ги демонстрираше и им беше придала разкрасителна функция. Токове, които подчертаваха ръста й, толкова високи, че глезените й се огъваха; плосък, стегнат корсаж, който показваше, че тя може спокойно да ходи на плажа само по бански гащета; силно опъната назад права коса, която разкриваше мършаво и изпосталяло лице на модел. Дори заекването, което си беше истинско, но все пак малко подсилено, бе превърнато в преимущество. Изключително хрумване беше това заекване, то придаваше оригинално звучене на баналностите й и освен това въпреки височината й и самоувереното й държане пораждаше у мъжете покровителствено чувство. Например Бърман щеше да се задуши от смях, когато тя попита: