— Кой ще ми каже кккъде е кенефът?
Но после й предложи ръката си, за да я изпроводи лично дотам.
— Това не е необходимо — заяви Холи. — Мег е била там и друг път. Много добре знае къде е. — Тя тъкмо изпразваше пепелниците и след излизането на Мег Уайлдуд почисти поредния, подир което каза или по-скоро въздъхна: — Много тъжно наистина. — Помълча точно колкото да провери въпросителните погледи; те бяха предостатъчно. — И толкова невидимо. Мислех, че личи повече. Но бога ми, тя изобщо не изглежда болна. Това е най-чудното. По нищо не личи, нали — попита угрижено, без обаче да се обръща конкретно към някого, — че е хванала такова нещо?
Някой се разкашля, друг се задави. Морският офицер, който държеше чашата на Мег Уайлдуд, я остави по-надалече.
— Но пък чувам — продължи Холи, — че много от южнячките имат същото заболяване. — Тактично сви рамене и отиде в кухнята за още лед.
Мег Уайлдуд не можа да разбере защо при завръщането й топлото отношение беше се изпарило; разговорите, които подхващаше, димяха като влажни дърва и не се разгаряха. Обаче още по-непростимо беше, че гостите си отиваха, без да поискат телефонния й номер. Полковникът от въздушните сили се измъкна зад гърба й и това вече преля чашата: беше я поканил на вечеря. Изведнъж тя ослепя от ярост. И тъй като джинът вреди на хитроумието, както сълзите на туша за мигли, чарът й внезапно се стопи. И тя си го изкара на всички. Нарече домакинята холивудска дегенератка. Прикани един улегнал човек над петдесетте да се бият. Заяви на Бърман, че Хитлер е прав за евреите. Екзалтира Ръсти Тролър, като го притисна в един ъгъл.
— Знаеш ли какво ще те направя? — попита го без никакво заекване. — Ще те закарам в зоологическата градина и ще те дам на яка да те изяде.
Той изглеждаше напълно съгласен, но тя го разочарова, като се стовари на пода, остана да седи там и си затананика.
— Голяма си досадница. Ставай оттам — рече Холи и си сложи ръкавиците. Последните отиващи си гости чакаха на вратата и когато досадницата не се помръдна, Холи ми хвърли умолителен поглед. — Хайде, Фред, ангелчето ми, качи я в едно такси. Живее в хотел „Уинслоу“.
— Не. В „Барбизон“. „Риджънт“ 4–5700. Търсете Мег Уайлдуд.
— Фред, ти наистина си ангелче.
И си отидоха. Перспективата да набутвам такава амазонка в такси потуши обзелото ме за миг негодувание. Но тя разреши проблема самичка. Надигна се със собствени усилия и олюлявайки се, ме загледа изотгоре. После каза:
— Да идем в клуб „Сторк“. Уловим балонче с късметче — и се срути като отсечен дъб.
Първата ми мисъл беше да тичам за лекар. Но се оказа, че пулсът й е съвсем нормален и дишането равномерно. Чисто и просто беше заспала. Намерих й възглавница и я оставих да си спи спокойно.
Следващия следобед налетях на Холи на стълбището.
— Ти — възкликна и мина бързо покрай мене с торбичка от аптеката. — Треска я тресе, жесток махмурлук. А на всичко отгоре са ме хванали лошите чернилки.
От това разбрах, че Мег Уайлдуд е все още в апартамента й, но Холи не ми даде никаква възможност да науча подробности за изненадващото й съчувствие. В края на седмицата мистерията се задълбочи.
Първо, латиноамериканецът, който позвъни на вратата ми — по грешка, тъй като търсеше госпожица Уайлдуд. Отне ми доста време да се оправя с него, тъй като нито той разбираше моето произношение, нито аз неговото, но докато се разберем, той вече ме бе очаровал. Отделните му части бяха чудесно сглобени, тъмната му глава и тореадорската му фигура имаха изяществото и съвършенството на ябълка, на портокал, на нещо, което природата е сътворила идеално. И допълнително към това: английски костюм, свеж одеколон и — което е още по-нетипично за латиноамериканците — стеснителност.
Второто събитие за деня пак беше свързано с него. Привечер го видях, когато излизах да вечерям. Пристигна с такси; двамата с шофьора влязоха във входа, натоварени с куфари. Това ми даде възможност да предъвквам най-различни версии; до неделя челюстите ми се бяха схванали.