Намирахме се в гостната, където, макар да беше почти март, огромното коледно дърво, пожълтяло, изветряло, със сбръчкани като виме на стара крава балони, все още заемаше по-голямата част от пространството. Към наредбата на стаята се бе притурило войнишко походно легло; и Холи, за да запази тропическия си тен, се беше проснала на него под кварцова лампа.
— И убеди ли я?
— Че не съм спала с Хосе? Боже мой, да. Чисто и просто й казах — но все едно направо мъчително й се изповядах, — че съм лесбийка.
— Не може да ти е повярвала.
— Ами, повярва и още как. Защо, мислиш, отиде и купи това походно легло? Остави тези неща на мене: взимам първа премия, реша ли да шокирам някого. Бъди така добър, миличък, намажи ми гърба ми с малко крем. — Докато изпълнявах поръчението й, тя каза: — О Джей Бърман е тук и виж какво, аз му дадох твоя разказ в списанието. Направи му доста силно впечатление. Той мисли, че може би си струва да ти се помогне. Обаче казва, че си на погрешен път. Негри и деца — кой се интересува от тях?
— Очевидно не и господин Бърман.
— Съгласна съм с него. Прочетох разказа два пъти. Дечурлига и негри. Трепкат листа. Описания. Това просто не ме грабва.
Ръката ми, която мажеше кожата й с крем срещу изгаряне, сякаш придоби своя естествена воля: просто жадуваше да се вдигне и да я цапне по задника.
— Дай ми пример — рекох спокойно аз. — За нещо, което те грабва. По твое мнение.
— „Брулени хълмове“ — каза тя без колебание.
Едвам си удържах ръката.
— Но това е глупост. Даваш ми пример с нещо гениално.
— Гениално е, нали? „Дивачке моя Кети“15. Божичко, изплаках море от сълзи. Гледах го десет пъти.
— Ааа — възкликнах с облекчение. — Ааа — извисих ликуващо глас, — говориш ми за кино…
Тя цялата се стегна — сякаш пипах камък, напечен от слънцето.
— Всеки има право на високомерие — каза тя, — но първо трябва да докажеш, че имаш нужните основания да си го позволиш.
— Не мога да се сравня с тебе. Нито с Бърман. Следователно не гледам високомерно. Интересите ни се различават.
— Не искаш ли да забогатееш?
— Плановете ми не стигат толкова далеч.
— Точно такова впечатление създават и разказите ти. Сякаш си ги писал, без да знаеш края. Както и да е, едно ще ти кажа: не е зле да се опиташ да печелиш. Имаш доста луксозни мечти. Всеки няма да ти купува клетки за птици.
— Съжалявам.
— Наистина ще е съжаляваш, ако ме удариш. Преди минутка искаше да го направиш: усетих го по ръката ти; а и сега искаш.
Исках, и то много; и ръката, и сърцето ми тръпнеха, докато завинтвах капачката на крема.
— О, не, за това хич не съм се разтъжил. Просто съжалявам, че си прахосала парите си за мене: Ръсти Тролър е труден поминък.
Тя се надигна от походното легло, лицето й и голите й гърди бяха студено сини на светлината на кварцовата лампа.
— Нужни са ти около четири секунди, за да стигнеш оттук до вратата. Аз ти давам две.
Качих се право горе, взех птичия кафез, свалих го и го оставих пред вратата й. С което приключих въпроса. Поне така си въобразявах до следващата сутрин, когато на излизане за работа го видях захвърлен върху кофата за смет да чака пристигането на боклукчиите. Доста малодушно го спасих от тази участ и го прибрах обратно в стаята си. Това поражение обаче не разколеба решението ми да изхвърля завинаги Холи Голайтли от съзнанието си. Тя е, реших аз, „груба ексхибиционистка“, „непрокопсаница“, „престорена до висша степен“, изобщо личност, с която никога вече няма да си проговоря.