И не й проговорих. Разминавахме се по стълбите, без да се погледнем. Щом тя влезеше в заведението на Джо Бел, аз излизах. По едно време мадам Сапфия Спанела, колоратурата и любителка на летните кънки, която живееше на първия етаж, взе да обикаля останалите обитатели с подписка, че искаме госпожица Голайтли да бъде изселена. Тя е — пишеше госпожа Спанела — морално пропаднала и организира нощни оргии, които накърняват безопасността и спокойствието на съседите й. Макар и да отказах да сложа подписа си, вътрешно признавах, че мадам Спанела има основания да роптае. Петицията й обаче се провали и след като подир април дойде май, в топлите пролетни нощи от апартамент номер две през отворените прозорци нахлуваха ужасни гуляйджийски шумове, кънтеше грамофон и смях на пияни хора.
Не беше необичайно сред гостите на Холи да се случват съмнителни индивиди, тъкмо обратното; но една вечер, когато се прибирах, забелязах твърде странен мъж да разглежда пощенската й кутия. Човек на петдесет и две-три години със загрубяло лице и сиви очи, изпълнени с отчаяние. Носеше стара сива шапка на потни петна, бледосиният евтин костюм висеше като чувал на мършавото му тяло; обувките му бяха кафяви и съвсем нови. Изглежда, нямаше никакво намерение да позвъни на Холи. Бавно, сякаш четеше брайлов шрифт, той продължаваше да опипва с пръст буквите на името й.
Същата вечер, когато излизах да вечерям, видях отново мъжа. Стоеше отсреща на улицата, подпрян на едно дърво, и гледаше право в прозорците на Холи. Мрачно-подозрителни предположения се завъртяха в главата ми. Дали не беше детектив? Или някой от престъпния свят, свързан с нейния приятел в „Синг-Синг“ Сали Томейто? Създалото се положение съживи нежните ми чувства към Холи; в името на справедливостта трябваше да пренебрегна доста продължилата ни вражда и да я предупредя, че я следят. От ъгъла тръгнах към закусвалнята „Раят на хамбургерите“, в посока към кръстовището на Седемдесет и девета и Мадисън; усетих, че вниманието на непознатия се е насочило към мене. Изведнъж, без да обръщам глава, разбрах, че той ме следи. Защото го чувах как си подсвирква. Не някоя обикновена мелодия, а тъжната песен на прериите, която понякога Холи свиреше на китарата си. „Не искам да спя, не искам да умра, искам само да скитам из небесните пасбища.“ Свиркането продължи през Парк Авеню и нагоре по Мадисън. По едно време, докато чаках на светофара, зърнах с крайчеца на окото си как той се навежда да погали един померански шпиц с проскубана козина.
— Чудесно куче имате — рече на собственика му с грубо селско произношение.
„Хамбърг Хевън“ беше празен. Въпреки това той седна точно до мене на дългия бар. Лъхаше на тютюн и пот. Поръча си чаша кафе, но когато му го донесоха, не го и докосна. Вместо това взе да дъвче клечка за зъби, като ме разглеждаше в стенното огледало срещу нас.
— Извинете — казах му в огледалото, — но какво искате?
Въпросът не го смути; изглежда, даже го облекчи.
— Синко — рече той, — имам нужда от приятел.
После извади портфейла си. Той беше охлузен като кожата на грубите му ръце и почти се разпадаше; такава беше и начупената пожълтяла снимка, която ми подаде. На нея се виждаха седем души, събрани накуп на изтърбушена веранда на вехта дървена къща. Всичките бяха деца освен самия този мъж, който беше прегърнал през кръста закръглено русо момиче, засенчило с ръка очите си от слънцето.
— Това съм аз — рече той и се посочи. — Ето я нея… — тикна пръст в закръгленото момиче. — А пък ей този — показа дългуч с перушинеста коса, — този е брат й Фред.
Погледнах отново към „нея“: да, сега в дебелобузото момиче с присвити очи разпознах едно ембрионално подобие на Холи. В същия момент осъзнах кой трябва да е събеседникът ми.
— Вие сте бащата на Холи?
Той замига и се намръщи.
— Името й не е Холи. Тя беше Луламе Барнс. Беше — каза той и размести в устата си клечката за зъби, — преди да се омъжи за мене. Аз съм мъжът й. Док Голайтли. Конски доктор съм, лекувам животни. Занимавам се по малко и със земеделие. Близо до Тюлип, Тексас. Защо се смееш, моето момче?
Това не беше смях: просто нерви. Глътнах малко вода и се задавих; той ме потупа по гърба.
— Никак не е смешна тази работа, синко. Аз съм изтощен човек. Пета година си търся жената. Веднага щом получих писмото от Фред, дето пишеше къде е тя, си купих билет за автобуса. Мястото на Луламе е у дома, при съпруга и децата й.
— Децата?
— Ами ето децата й — почти изкрещя той.
Думите му бяха за останалите четири хлапета на снимката, две босоноги момичета и две момчета с гащеризони. Ясно, разбира се: този човек не беше с ума си.