— Млъкнете — й каза един глас — и се махайте.
Беше Хосе Ибара-Йегар. Съвсем не изглеждаше като елегантен бразилски дипломат; беше потен и уплашен. На мене също заповяда да се махам. И със собствения си ключ отвори вратата.
— Тук, доктор Голдман — рече той и кимна на придружителя си.
Тъй като никой не ме спря, аз ги последвах всред пълната разруха. Коледната елха най-после беше разтурена в най-буквалния смисъл: кафяви сухи клони се валяха накуп с разкъсани книги, строшени лампи и грамофонни плочи. Дори хладилникът зееше празен, съдържанието му беше размятано из стаята, яйца се стичаха по стените, а в центъра на целия хаос безименният котарак на Холи спокойно лочеше разляно мляко.
В спалнята ме задуши миризмата на парфюми от счупените флакони. Настъпих тъмните очила на Холи — те бяха на пода, стъклата вече на сол, рамката строшена.
Може би поради това Холи, просната бездиханна на леглото, се беше вперила в Хосе подобно на слепец и изобщо не забелязваше доктора, който й мереше пулса и говореше напевно:
— Вие сте изморена млада дама. Много изморена. Искате да заспите, нали? Спете.
Холи си потърка челото, размазвайки кръв от порязания си пръст.
— Да спя — рече тя и захленчи като изнурено капризно дете: — Той единствен ми позволяваше. Даваше ми да се сгушвам до него в студените нощи. Открих едно място в Мексико. Има и коне. Почти на брега.
— И коне на брега — повтори като в приспивна песен докторът и извади спринцовка от черната си лекарска чанта.
Хосе извърна лице, почти припадайки при вида на иглата.
— Тя болна само от нещастие? — попита той и не съвсем правилният му английски език придаде непреднамерена ирония на въпроса. — Тя само е нещастна?
— Не заболя никак, нали? — самодоволно попита лекарят и разтри мястото на инжекцията с памуче.
Тя се свести достатъчно, за да открие присъствието му.
— Всичко боли. Къде ми са очилата? — но нямаше нужда от тях. Очите й се затваряха.
— Тя само е нещастна? — настоя Хосе.
— Моля ви, господине — сопна се лекарят, — оставете ме сам с пациентката.
Хосе се оттегли в гостната, където си изля яда на мадам Спанела — тя стъпваше на пръсти и подслушваше.
— Не ме докосвайте! Ще извикам полицията — заплашваше тя, докато той я изблъскваше към вратата с португалски ругатни.
Мина му през ума да изхвърли и мен; така поне пролича от израза му. Но после предложи да пием нещо. Едничката здрава бутилка, която открихме, беше с бял вермут.
— Аз имам тревога — довери ми Хосе. — Имам тревога, че ще предизвика скандал. Задето тя чупи всичко. Поведение като луда. Аз не трябва да имам обществен скандал. Твърде е деликатно: моето име, моята работа.
Олекна му след обяснението ми, че не виждам причина за „скандал“: чупенето на собствени вещи би трябвало да си е личен проблем.
— Само въпрос на нещастие — заяви решително той. — Когато дойде скръб, тя най-напред хвърля питието, което държи. Бутилката. Онези книги. Лампа. Тогава аз се изплашил. Бързам да доведа доктор.
— Но защо? — държах да разбера. — Защо е тази истерия заради Ръсти? На нейно място бих ликувал.
— Ръсти?
Аз все още държах вестника и му показах заглавието.
— О, това — той се подсмихна унищожително. — Те ни правят голяма услуга. Ръсти и Мег. Ние се смеем за това: как мислят, че ни съсипват сърцето, когато през всичкото време ние искаме те да избягат. Уверявам ви, ние се смеехме, когато дойде нещастие. — Очите му зашариха из бъркотията на пода; вдигна смачкана жълта хартия. — Това — рече той.
Беше телеграма от Тюлип, Тексас: „Получих съобщение Фред убит сражение отвъд океана твоят съпруг и деца се присъединяват към скръбта общата загуба следва писмо любов Док.“
Холи никога повече не спомена за брат си; освен веднъж. При това престана да ме нарича Фред. Юни, юли, тя прекара горещините като в летаргичен сън, подобно на зимно животно, което не знае, че е дошла пролет, после лято. Косата й потъмня, тя взе да напълнява. Стана донейде небрежна в облеклото; понякога изтичваше до магазина само по шлифер на голо. Хосе се премести при нея и името му смени името на Мег на пощенската кутия. Но Холи оставаше доста време сама, тъй като Хосе беше във Вашингтон три дни седмично. При отсъствията му тя не приемаше никакви гости и рядко напускаше апартамента — освен в четвъртък, когато правеше седмичното си посещение в „Синг-Синг“.