Нарочно исках да я засегна:
— Очаквай подарък и от мене. Когато се стигне до сватба. Ако се стигне.
Тя се изсмя:
— О, той ще се ожени за мене, не се тревожи. В черква. Ще присъстват и домашните му. Затова отложихме сватбата за Рио.
— Знае ли, че вече си омъжена?
— Какво ти става? Искаш да ми развалиш настроението? Денят е толкова прекрасен. Стига.
— Но напълно е възможно…
— Невъзможно е. Казах ти, че бракът ми е бил незаконен. Не би могъл да е валиден — тя си потърка носа и ми хвърли кос поглед. — Само да си го споменал на някого, миличък, ще те окача с краката нагоре и ще те изкормя като прасе.
Конюшните — на тяхно място сега, мисля, има телевизионен център — се намираха на Шестдесет и шеста западна улица. Холи избра за мене една стара черно-бяла кобила с отпуснат вид.
— Не се тревожи, по-безопасна е и от бебешка люлка.
Което в моя случай беше необходима гаранция, тъй като върховното ми постижение в ездата беше возене на пони за по десет цента на детски карнавални тържества. Холи ми помогна да се покатеря на седлото, сетне яхна своя сребрист кон, който поведе към трафика на Сентръл Парк, за да стигнем до пътеката за яздене, по която есенният вятър гонеше шумата.
— Виждаш ли? — провикваше се тя. — Чудесно!
И изведнъж стана наистина чудесно. Изведнъж, докато гледах как разнобагрените разбъркани кичури на Холината коса проблясват от жълто-червената светлина през листака, изпитах достатъчно силна любов към нея, за да забравя себе си, самосъжалението и отчаянието си и да изпитам радост, че нещо, което тя смята за щастие, ще я сполети. Конете тръгнаха в лек тръс, вятърът ни връхлиташе, плискаше в лицата ни, гмуркахме се ту в езерца от слънце, ту във вирчета от сянка и аз, сякаш вдишал райски газ, бях обзет от радост, от възторга, че живея. Това продължи един миг; следващият се превърна в зловещ фарс.
Защото съвсем внезапно, като диваци от засада в джунглите, банда негърчета изскочиха от храсталака край пътеката. С крясъци и дюдюкане те взеха да замерят с камъни и да шибат задниците на конете с пръчки и клонки.
Моят, черно-бялата кобила, се изправи на задни крака, зацвили, полюшна се като въжеиграч, сетне се понесе шеметно по пътеката, като изтласка краката ми от стремената и аз едва се крепях на седлото. Изпод копитата й камъните пръскаха искри. Небето се килна. Профучаха дървета, езеро с детски корабчета, статуи. Бавачки се втурваха да спасят поверените им деца от бесните ни коне; минувачи, безделници и какви ли не крещяха: „Дръпни юздите!“, „Брей, момче, стой!“ и „Скачай!“ Но тези гласове ми изплуваха по-късно; в момента само усещах Холи зад себе си, чувах я как препуска и ми подвиква като каубой, без да може да ме настигне. Напред през парка и навън по Пето Авеню, конете се носеха като вихрушка сред обедния трафик, а таксита и автобуси отклоняваха със свистене. Край резиденцията на Джеймс Бюканан Дюк, покрай музея „Фрик“ и надолу към „Пиер“ и „Плаза“. Холи успя да съкрати разстоянието помежду ни; освен това един конен полицай се бе присъединил към препускането. Двамата настигнаха и приклещиха моята разпенена кобила — Холи от едната страна, полицаят от другата, и тя спря задъхана и запотена. И точно тогава най-накрая аз паднах от гърба й. Паднах, станах и стоях изправен там, без да съм съвсем наясно къде се намирам. Събра се тълпа. Полицаят пухтеше и пишеше нещо в бележника си, но сетне прояви голямо съчувствие, захили се и заяви, че ще се погрижи конете ни да бъдат върнати в конюшнята.
Холи ме качи в такси.
— Миличък, как се чувстваш? — попита тя.
— Чудесно.
— Но ти нямаш никакъв пулс — рече тя, опипвайки китката ми.
— Тогава сигурно съм мъртъв.
— Не, идиот такъв. Това е сериозно. Погледни ме.
Лошото беше, че не можех да я видя; по-скоро виждах няколко Холи, трио от изпотени лица, толкова пребледнели от тревога, че се почувствах едновременно трогнат и смутен.
— Честна дума. Не изпитвам нищо. Освен срам.
— Моля ти се. Сигурен ли си? Кажи ми истината. Можеше да се убиеш.
— Но съм жив. И ти благодаря. За това, че ми спаси живота. Ти си чудна. Единствена. Обичам те.
— Глупак. — Тя ме целуна по бузата.
Сетне се появиха четири Холи и аз загубих съзнание.
Същата вечер снимки на Холи се появиха на първа страница на късното издание на „Джърнал Америкън“ и в ранните издания както на „Дейли Нюс“, така и на „Дейли Мирър“. Това нямаше нищо общо с конете. За съвсем друго ставаше дума, както разкриваха и заглавията. „Плейгърл арестувана в афера с наркотици“ („Джърнал Америкън“); „Арестувана актриса, контрабандистка на наркотици“ („Дейли Нюс“); „Разкрити контрабандисти на наркотици, заловена красавица“ („Дейли Мирър“).