Една милосърдна сестра влезе тихо в стаята и оповести, че приемният час е свършил. Холи взе да негодува, но сестрата секна възраженията, като й пъхна в устата термометър. Когато си тръгвах обаче, Холи го измъкна, за да ми каже:
— Направи ми една услуга, миличък. Обади се в „Таймс“ или където трябва, и ми вземи списък на петдесетте най-богати мъже в Бразилия. Не се шегувам. Най-богатите. Независимо от раса и цвят. И още една молба — потърси из апартамента ми и намери онзи медальон, дето ми го подари. Свети Христофор. Ще ми е нужен за пътуването.
В петък вечерта небето пламна, загърмя и в събота, деня на тръгването, градът се удави в проливен дъжд. По-скоро акули биха се издигнали в небето, отколкото самолет.
Но Холи не обръщаше внимание на веселите ми предсказания, че полетът й няма да се състои, и продължи приготовленията си, като трябва да кажа, че основната грижа падна върху моите рамене. Защото беше решила, че няма да е благоразумно да припарва до нашата къща. И съвсем правилно: сградата беше под наблюдение, макар че не можеше да се каже дали бяха полицаи, репортери или други заинтересовани лица — просто имаше хора, които все се навъртаха пред входа. Така че от болницата тя отиде в банката и после направо в заведението на Джо Бел.
— Холи не смята, че са я проследили — каза ми Джо Бел, когато дойде да ми съобщи, че тя иска да се видим там възможно най-бързо, максимум след половин час, като й занеса: бижутата, китарата, четка за зъби и други такива. И една бутилка стогодишно бренди. — Каза, че ще го намериш най-долу в коша за пране. А, да, и котарака. Иска котарака. Но, дявол да го вземе — продължи Джо, — не знам дали изобщо е редно да й помагаме. Трябва да я браним от самата нея. Ако ме питаш, просто ми се иска да я обадя на фантетата. Може би ако й давам пиене като се върна, тя ще се напие достатъчно, за да се откаже.
Препъвах се и се катерех, хлъзгах се нагоре-надолу по противопожарната стълба между Холиния апартамент и моя, шибан от вятъра, задъхан и мокър до кости (също така издран до кости, тъй като котаракът не гледаше с добро око на евакуацията, особено в такова лошо време), но най-после успях да изпълня бързо и ефективно възложената ми задача и да събера багажа й за път. Дори намерих медальона със свети Христофор. Струпах всичко на пода в моята стая, трогателен куп от сутиени, вечерни обувки и луксозни аксесоари, които наредих в единствения й куфар. Останаха маса неща, събрах ги в книжни кесии. Не можех да измисля как да нося котарака; сетне ми хрумна да го сложа в калъф от възглавница.
Няма да обяснявам защо, обаче веднъж извървях пътя от Ню Орлиънс до Нанси Лендинг, Мисисипи, почти петстотин мили. То беше лека разходка в сравнение с пътешествието до заведението на Джо Бел. Китарата се напълни с вода, дъждът намокри книжните кесии, те се скъсаха, по паважа се разля парфюм, перли полетяха към уличните шахти, вятърът щеше да ме отнесе, а котаракът дращеше и мяучеше. Но най-лошото беше, че самият аз се чувствах уплашен, страхливец като Хосе; сякаш от дъждовните пресечки дебнеха невидими съгледвачи, за да ме заловят и да ме тикнат в затвора, задето помагам на беглец от закона.