— О, божичко, божичко. Та ние наистина си принадлежахме. Той си беше мой.
Тогава й дадох обещание. Казах й, че ще се върна и ще намеря котарака.
— И ще се грижа за него. Обещавам.
Тя се усмихна — с такава една безрадостна вяла усмивка.
— Ами аз? — попита тя шепнешком и отново потрепери. — Това е страшно. Защото може да трае вечно. Да разбереш кое е твое едва когато си го изоставил. Лошите чернилки, те са нищо. Дебеланата, и тя е нищо. Ох, как ми е пресъхнала устата, да пукна, ако мога да се изплюя. — Качи се в колата, потъна в седалката. — Извинявайте — обърна се към шофьора. — Да тръгваме.
„Агентката на Томейто изчезнала“. И: „Актрисата от аферата с наркотици може би отвлечена от гангстери“. По-късно обаче вестниците съобщиха: „Избягалата плейгърл проследена в Рио де Жанейро“. Очевидно американските власти не бяха направили никакъв опит да я върнат и скоро случаят отшумя: едно-две изречения понякога в клюкарските рубрики; като новина бе съживен само веднъж — на Коледа, когато Сали Томейто почина от сърдечен удар в „Синг-Синг“. Изминаха месеци, цялата зима, и нито думичка за Холи. Собственикът на червената къща продаде изоставените й вещи, тапицираното с бял атлаз легло, гоблена, стилните готически столове; в апартамента дойде нов наемател, името му беше Куейнтън Смит и на гуляите му идваха толкова шумни господа, колкото и на Холините. Само че сега мадам Спанела нямаше нищо против, даже глезеше младия мъж и го снабдяваше със сурови бифтеци, когато трябваше да налага с тях синините по лицето си. През пролетта обаче пристигна пощенска картичка. „Бразилия отвратителна, но Буенос Айрес — прелест. Не «Тифани», но почти. Обвързана с божествен сеньор. Любов? Мисля, да. Както и да е, търся жилище, моят сеньор с жена и 7 деца, и ще съобщя адреса си, щом аз самата го науча. Mille tendresses.“ Обаче адресът, ако изобщо се беше появил такъв, не ми бе изпратен, което ме разочарова, толкова много неща имах да й пиша: че бях продал два разказа, бях прочел, че семейство Тролър са в развод, местя се от червената къща, защото я обитават призраци. А най-вече исках да й разкажа за котарака. Бях спазил обещанието си — бях го открил. Две седмици редовно обикалях след работа онези улици в Испански Харлем и на няколко пъти попадах на погрешни следи — мяркаха ми се тигрови ивици по котешки гърбове, но после се оказваше, че не е той. Обаче един ден, един студен, слънчев неделен следобед, го видях. Между две саксии под чисти дантелени завеси. Той седеше на прозореца в стая, която изглеждаше топла; беше ми интересно какво ли е името му, защото бях сигурен, че сега има име, бях сигурен, че най-после е намерил своя дом. Надявам се и Холи да е намерила своя — пък ако ще да е африканска колиба.