Л. Спрег Де Камп, Робърт Хауърд
Залата на мъртъвците
Насищайки се на Града на Крадците (и обратно), Конан броди на запад към стoлицата на Замора — Шадизар, града на злото. Той се надява, че тук плячката може да е по-голяма. И известно време той, действително, се представя по-успешно като крадец, отколкото в Аренджун, макар жените на Шадизар бързо да го го освобождават от откраднатото, посвещавайки го в замяна в изкуството на любовта. Слухове за съкровище го насочват към намиращите се в съседство руини на древния Ларша, където той отива, изпреварвайки с малко отряда войници, изпратен за да го арестува.
Клисурата бе мрачна, макар залязващото слънце да бе украсило западния хоризонт с пръстен от оранжево, жълто и зелено. На фона на този цветен пръстен острото око все още можеше да различи черните силуети на куполите на Шадизар — Града на Злото, града на тъмнокосите жени и кулите с покрити в паяжини мистерии — столицата на Замора.
Със сгъстяването на здрача започнаха да се появяват първите звезди. Като в отговор на този сигнал, далечните кубета и куполи се осветиха от светлини. Но докато светлината на звездите бе бледа и слаба, онази в прозорците на Шадизар бе страстно кехлибарена, подсказвайки за отвратителни дела.
Като се изключи цвърченето на нощните насекомите, клисурата бе спокойна. Но, неочаквано, тишината бе нарушена от шум на движеши се хора. Нагоре по склоновете на клисурата се изкачваше отряд заморски войници — петима със стоманени шлемове и кожени якета, обшити с бронзови копчета, предвождани от офицер в лъскава бронзова кираса и шлем, украсен с гребен от конска опашка. Бронзовите им крака си пробиваха път през високата буйна трева, която покриваше дъното на клусарата. Трима от войниците носеха лъкове, двама — копия, и всички имаха къси мечове в ножници и щитове, преметнати през гръб. Офицерът беше въоръжен с дълъг меч и кинжал.
Един от войниците тихо каза:
— Ако заловим този Конан жив, какво ще му направят?
— Ще го изпратят в Йезуд, за да нахрани Бога-паяк, това мога да гарантирам — отвърна му друг. — Въпросът е, ще останем ли живи, за да си получим обещаната награда?
— Да не би да се страхуваш от него? — попита трети.
— Аз ли? — изсумтя вторият. — Не ме е страх от нищо, даже и от самата смърт. Въпросът е чия смърт? Този крадец не е цивилизован мъж, а див варварин със сила за десетима. Така че отидох в съда да си направя завещанието…
— Радостно е да знаеш, че наследниците ти ще получат наградата. — каза друг — Защо не се сетих и аз?
— О, — обади се отново първият, който беше заговорил — ще измислят нещо, за да не ни дадат тази награда, дори и да заловим мошеника.
— Обещана е лично от префекта. — каза някой — Богатите търговци и благородниците, които Конан ограбваше, събраха парите. Видях ги — една торба, толкова тежка със златото, че един човек трудно би могъл да я повдигне сам. След цялата тази олелия, няма да посмеят да не си удържат на думата.
— А ако не го хванем? — каза вторият — Говореше се нещо, че ще заплатим с главите си. — Говорещият повиши глас — Капитан Нестор! Какво беше онова за главите ни…
— Дръжте си езиците, вие там! — сряза го офицерът. — Чувате се чак в Аренджун. Ако Конан е наблизо, вече е предупреден. Спрете да бърборите и се опитайте да се движите, без да дрънчите толкова силно.
Офицерът бе широкоплещест мъж на среден ръст и здраво тяло; на дневна светлина очите му бяха сиви, а косата му светло кестенява, и леко прошарена. Той беше гъндъреец, от най-северната провинция на Акуилония, намираща се на две хиляди и петстотин километра на запад. Задачата му — да залови Конан жив или мъртъв, го безпокоеше. Префектът го бе предупредил, че ако се провали, може да очаква тежко наказание — може би дори ешафода на палача. Самият крал бе поискал престъпника да бъде заловен, а кралят на Замора не се церемонеше много със слугите, които се проваляха в мисиите си. Информация от подземния свят бе разкрила, че Конан е бил видян да се насочва към тази клисура по-рано същия ден и командирът на Нестор бързо го бе изпратил начело на онези войници, които можеха да се намерят в бараките на казармата.
Нестор нямаше особено доверие във войниците, които го следваха. Считаше ги за самохвалковци, които ще избягат пред лицето на опасността, оставяйки го да се изправи сам срещу варварина. Но, макар гъндърееца да бе смел човек, той не се заблуждаваше в шансовете си срещу този свиреп, млад, див гигант. Бронята му щеше да му даде само незначително предимство.
С притъмняването на небето на запад здрачът се сгъстяваше и склоновете на клисурата започнаха да стават по-тесни, по-стръмни и поскалисти. Зад Нестор, мъжете започнаха отново да мърморят: