Когато войниците от патрула заобиколиха Конан, насочили алебардите си към него, магистратът забеляза торбата на масата.
— А това какво е, последната ти плячка ли? Я да видим…
Дебелакът бръкна с ръка в торбата. За момент разрови. После очите му се разшириха, устата му се отвори и от нея се разнесе пронизителен вик на ужас. Той дръпна ръката си от торбата. Нефритено-зелена змия, жива и извиваща се, бе обвила китката му и бе забила зъби в ръката му.
Разнесоха се викове на ужас и изумление. Един от войниците отскочи назад и събори една от масите, счупвайки чашите и разсипвайки напитките. Друг се хвърли напред за да прихване магистрата, който залитна и падна. Трети изпусна алебардата си и истерично крещейки, се втурна към вратата.
Паника обхвана посетителите. Няколко се заклещиха във вратата в опит да изскочат навън. Двама започнаха бой с ножове, а междувременно един от крадците, вкопчил се в един от войниците, се търкули на пода. Една от свещите бе съборена, а след нея и другата, оставяйки стаята осветена само от малката пръстена лампа над тезгяха.
В мрака Конан хвана Семирамис за ръката и я изправи на крака. Той започна да нанася удари с плоската страна на меча си по обхванатата от паника тълпа и със сила си проби път до вратата. Навън, в нощта, двамата се хвърлиха да бягат, завивайки покрай няколко ъгъла за да се отръват от преследвачите.
Спряха да си поемат дъх и Конан каза:
— След всичко това, този град ще е прокълнат за мен. Потеглям. Сбогом, Семирамис!
— Защо не прекараш една последна нощ с мен?
— Не сега. Трябва да се опитам да намеря онзи мошеник Нестор. Ако не се беше раздрънкал, законът нямаше така бързо да ми застане на пътя. Той има съкровищя, колкото един човек може да носи, а аз останах с празни ръце. Може би ще го убедя да ми даде половината, а ако не… — той прекара пръст по острието на меча.
Семирамис въздъхна.
— Докато съм жива, винаги ще има къде да се скриеш в Шадизар. Искам една последна целувка.
Те се прегърнаха. И след това Конан изчезна като сянка в нощта.
На Коринтския път, който води на запад от Шадизар, на разстояние три изстрела с лък, се намира фонтана на Нинус.
Както се разказва, Нинус бил богат търговец, заболял от неизлечима болест. Един бог го посетил в съня му и му обещал изцеряване, ако построи фонтан по пътя, който води към Шадизар от запад, така че пътуващите да могат да се измият и утолят жаждата си преди да влязат в града. Нинус построил фонтана, но историята не казва дали се е изцерил.
Половин час след бягството си от таверната на Абулет, Конан намери Нестор да седи на парапета на фонтана.
— Как продаде седемте си несравними камъка? — попита Нестор.
Конан му разказа за нещастието, случило се с неговия дял.
— А сега, — довърши той — тъй като благодарение на бърборивия ти език трябваше да напусна Шадизар и тъй като не ми остана нищо от съкровището, ще бъде единствено справедливо да разделиш това, което ти е останало, с мен.
Нестор се изсмя късо, без особена радост:
— Моят дял? Ето половината от това, което ми остана — И той извади от пояса си две златни монети и подхвърли едната на Конан, който я улови. — Дължа ти го за това, че ме дръпна от онази падаща стена.
— Какво се случи с теб?
— Когато нощният патрул ме сгащи в една кръчма, съумях да хвърля по тях една маса и да съборя няколко други. След това вдигнах плаща си, в който беше скрито всичко, което имах, метнах го на гръб и тръгнах към вратата. Съсякох един от онези, които се опитваха да ме спрат, но друг един ми нанесе удар по плаща. И в следващия момент цялата маса злато и камъни се изсипа на пода, и всички: войници, магистрат, посетители, се хвърлиха на пода и започнаха да се боричкат. — Той повдигна плаща си, показвайки половин-метрова дупка в него. — Помислих си, че това съкровище не би ми помогнало, ако главата му украси някой от стълбовете над Западната порта и се махнах оттам, докато бе възможно. Когато се озовах извън града огледах мантията, но всичко, което намерих бяха тези две монети, които се бяха пъхнали някъде. Удоволствие е за мен за ги разделя с тебе.
На лицето на Конан се беше изписала кисела гримаса. След малко ъгълчетата на устата му потрепнаха в усмивка; нисък гърлен звук се чу в гърлото му и изведнъж той отметна глава назад и избухна в гръмотевичен смях:
— Ама и ние сме едни търсачи на съкровища! Кром! Как ли са се посмели боговете с нас? Каква шега!
Нестор се усмихна с горчивина:
— Радвам се, че виждаш забавната страна на нещата. Но след всичко това не мисля, че Шадизар ще е достатъчно безопасно място и за двама ни.