— Я да видя. — Конан подаде глава в отвора и се огледа наляво и надясно. — Мъртви са. Хайде!
Озовали се вътре, те се оглеждаха във всички посоки, докато факлите не изгоряха до ръцете им и се наложи да запалят нови. Вътре в стаята, седнали отпуснато в столовете си, имаше седем гиганта войници, всеки висок над два метра. Бяха облечени в дрипи на минали епохи; медните им шлемове и нагръдни плочи бяха позеленели от времето. Кожата им бе кафява и с някакъв восъчен оттенък, като кожата на мумия, а прошарените им бради висяха до кръста. Медни алебарди и пики стояха подпрени на стената до тях или лежаха на пода.
В центъра на стаята имаше олтар от черен базалт както всичко останало в този дворец. До олтара, на пода лежаха няколко сандъка със съкровища. Дървото на тези сандъци бе също изгнило; те се бяха разтворили и част от съкровищата се бе изсипала на пода през пукнатините.
Конан се приближи до един от неподвижните воини и докосна крака на мъжа с върха на меча си. Тялото не помръдна. Той каза:
— Древните трябва да са ги мумифицирали, както са ми казвали, че правят жреците с мъртъвците в Стигия.
Нестор неспокойно изгледа седемте неподвижни тела. Слабите пламъци на факлите не можеха да изтласкат плътния мрак до гладките стени и до тавана на гробницата.
Блок от черен камък се издигаше в центъра на стаята на височината на кръста. На плоската му, полирана горна част с тесни ивици слонова кост имаше диаграма на преплитащи се кръгове и триъгълници. Всички те образуваха седмолъчна звезда.
Пространството между линиите бе запълнено със знаците на някакво писмо, което Конан не можеше да разпознае. Той можеше да чете заморски и дори донякъде да пише, а имаше и представа от хиркански и котски, но тези зададъчни писмени знаци надхвърляха знанията му.
Освен това, той бе по-заинтересуван от нещата, които бяха поставени върху олтара. На всеки връх на звездата, примигвайки на неравната, играеща светлина на факлите, имаше поставен огромен, зелен камък, по-голям от кокоше яйце. В центъра на чертежа имаше зелена статуетка на змия и повдигната нагоре и дръпната назад глава, очевидно изработена от нефрит.
Конан приближи факела си до седемте големи, светещи с мека светлина камъни.
— Искам тези. — изръмжа той — Ти вземи останалото.
— Как ли не! — сряза го Нестор. — Те струват повече от всички останали съкровища в тази стая, взети заедно. Ще бъдат мои!
Напрежението между двамата беше просто осезаемо и свободните им ръце се прокраднаха към мечовете. За един кратък момент те стояха безмълвни, яростно гледайки се в очите. След това Нестор каза:
— Тогава да ги разделим, както се споразумяхме.
— Не можеш да разделиш седем на две — отвърна му Конан.
— Подобре да хвърлим жребий с една от онези монети. Който спечели, взема седемте брилянта, а другият може да си избира от останалото. Така съгласен ли си?
Конан взе монета от един от куповете, които бяха разсипани по местата, където бяха лежали сандъците. Макар и да разбираше доста от монети в кариерата си на крадец, тази му бе напълно непозната. От едната й страна имаше лице, но дали беше на човек, демон или на бухал, той не можеше да каже. От другата страна имаше символи, като онези на олтара.
Конан показа монетата на Нестор. Двамата търсачи на съкровища изръмжаха в знак на съгласие. Конан подхвърли монетата във въздуха, улови я и я плясна върху лявата си китка.
Протегна ръката си, държейки монетата покрита към Нестор.
— Лице — каза гъндърееца.
Конан махна ръката си от монетата. Нестор надникна и изруга:
— Ищар да я прокълне! Печелиш. Подръж факела ми за малко.
Конан, нащрек срещу някакъв номер, пое факела. Но Нестор просто отвърза ремъка на плаща си и го просна на мръсния под.
Той започна да изсипва пълни шепи злато и скъпоценни камъни от купищата по пода върху плаща.
— Не се натоварвай толкова, че няма да можеш да тичаш — каза Конан. — Още не сме се измъкнали оттук, а и пътят до Шадизар е дълъг.
— Ще се справя. — каза Нестор. Той завърза краищата на плаща си, метна получилата се торба на гръб и протегна ръка за факела.
Конан му го подаде и пристъпи към олтара. Един по един той прибра огромните, зелени скъпоценни камъни и ги постави в кожената торба, която висеше на рамото му. Когато и седемте бяха прибрани от олтара, той поспря, гледайки към нефритовата змия.
— За това ще платят добре — каза той. Взе я и също я напъха в торбата при съкровището.
— Защо не вземеш малко от останалото злато и камъни? — попита Нестор. — Аз взех всичко, което мога да нося.
— Ти избра най-ценното — отвърна му Конан. — Освен това, нямам нужда от повече. Човече, та аз с това ще мога да си купя кралство! Или поне херцогство, а също и всичкото вино, което мога да изпия, и жените…