Кой ти пише ли? Предпочитам засега да не ти казвам. Докато свършиш с четенето (въпреки че писмото не е подписано, знаех, че първо ще потърсиш подписа), та докато свършиш, вече ще знаеш кой го е написал.
Аз съм на 75 години. От тях 30, до настоящата 2004 година, отделих за изучаване на времето. Построих първата машина на времето; но и нейната конструкция, и фактът, че е конструирана, са си моя тайна.
Ти си първият участник в един много важен експеримент. Твоя ще е отговорността да решиш дали някога ще има повече експерименти с нея, дали да бъде поверена на света, или да бъде разрушена“.
Край на първа страница. Спираш за миг, колебаеш се дали да обърнеш следващата. Вече подозираш какво ще се случи.
Разгръщаш страницата.
„Конструирах първата машина на времето преди седмица. Изчисленията ми доказаха, че ще функционира, но не и как. Очаквах да изпрати всеки обект обратно във времето (работи само назад във времето, не напред) физически непроменен и непокътнат.
Първият експеримент показа грешката ми. Поставих метален куб — миниатюрен модел на машината, от която преди малко излезе — и нагласих машината да го върне десет години назад. Включих и отворих вратата в очакване кубът да изчезне. Вместо това той се бе разпаднал на прах.
Поставих друг куб и го пратих две години в миналото. Върна се непроменен, само по-нов и лъскав.
Това ми даде отговора. Очаквах кубовете да се връщат обратно във времето и те го правеха, но не според прогнозите ми. Металните кубове са били изработени преди около три години. Бях изпратил първия назад във времето, но години преди той да съществува в своята фабрична форма. Преди десет години е бил руда. Машината го върна в това му състояние. Виждаш ли колко погрешни са били нашите предишни теории за времето? Очаквах машината да действа по нов начин. Например през 2004 година я нагласям да отиде 50 години в миналото, и тя се връща в 1954-та. Но тя не работи точно така. Машината не се движи в реалното време, а в относително, и по този начин се променя само това, което е вътре в машината — по отношение на самото него, но не и по отношение на всичко останало във Вселената.
Потвърдих хипотезата си с морски свинчета — изпратих едно от тях (шестседмично) пет седмици назад във времето и то се завърна бебе.
Не е нужно да описвам всичките си опити. Ще намериш техен запис на бюрото и можеш да ги изучиш по-късно.
Разбираш ли сега какво се е случило с теб, Норман?“
Започваш да разбираш. И да се потиш.
Аз-ът, който е написал това писмо, си ти самият, ти на възраст 75 години, през 2004-а. Ти си този 75-годишен старец; твоето тяло се е върнало обратно и сега е такова, каквото е било преди 50 години, а паметта ти за тези преживени години е унищожена.
Ти си изобретил машината на времето.
И преди да я пробваш на себе си, си направил тези приготовления, за да ти помогнат да се ориентираш. Ти си писал на себе си писмото, което сега четеш.
Но щом тези 50 години са отминали за теб, какво е станало с твоите приятели, с тези, които си обичал? А с родителите ти? А с момичето, за което щеше да се жениш (или си бил женен)?
Четеш нататък:
„Да, ти искаш да знаеш какво се е случило. Мама умря през 1963, татко през 1968. Ти се ожени за Барбара през 1956 година. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя умря само три години по-късно при самолетна катастрофа. Имаш един син. Той все още е жив, името му е Уолтър, сега е на 46 години и е счетоводител в Канзас Сити…“
От очите ти прокапват сълзи, спираш да четеш. Барбара е умряла, мъртва е от 46 години. А само преди минути в себуктивното време седеше близо до нея, под яркото слънце над Бевърли Хилс…
Насилваш се да продължиш.
„Но да се върнем към откритието. Сигурно вече подразбираш някои изводи. Ще ти е нужно време за размисъл, докато разбереш всички. Пътуването във времето не е това, което очаквахме, но то ни предлага един вид безсмъртие. Аз притежавам този вид безсмъртие.
Добро ли е това? Струва ли си да бъде погубена паметта за 50 години нечий живот, за да се върне тялото към относителната младост? Единственият начин, по който аз мога да разбера това, е веднага като свърша писмото да опитам.
Ти ще знаеш отговора.
Но преди да решиш, знай, че има друг проблем, по-важен от психологическия. Става дума за пренаселеността.
Ако нашето откритие стигне до света, ако всички старци могат отново да станат млади, населението ще се удвоява с всяко следващо поколение. Никой по света няма да приеме като решение принудителния контрол върху раждаемостта. Дай това на света (на света от 2004 година) и ще предизвикаш глад, страдания, войни. Може би пълен колапс на цивилизацията.