— 3 —
Заблуда от фалшива причинност. През всички времена сме смятали, че знаем какво е причина — но откъде е дошло това знание, тази вяра, че знаем? Ами от кръга на известните „вътрешни, неоспорими факти“, които и до ден днешен никой не е доказал. Дори и спрямо акта на волята ние мислим причинно: поне предполагаме, че ще заловим причинността в момент на действие. При това изобщо никой не се е съмнявал, че всички причини, предхождащи едно действие, могат да се търсят в съзнанието и дори да бъдат открити — това са „мотивите“, — иначе не бихме били свободни, не бихме носили отговорност за това. И накрая — та кой би оспорил, че една мисъл се заражда по някаква причина? Че „азът“ предизвиква мисълта? Най-важен от тези „вътрешно неоспорими факти“, зад който, изглежда, се прикрива причинността, е този за волята като причина, след това концепцията за „съзнанието“, „духът“ като причина и накрай „азът“, субектът — последните две са просто породени от установената като даденост, като емпирия, „причинност на волята“. Междувременно размислихме по-задълбочено. Затова днес не приемаме и частица от това за вярно. „Вътрешният мир“ е изпълнен с измами и заблуди — и една от тях е волята. Тази воля вече не движи нищо, а също така и не обяснява следствията — тя просто придружава процесите, значи напълно можем да минем и без нея. Друго заблуждение е така нареченият „мотив“. Той е просто един повърхностен феномен на съзнанието, нещо близко, съпътствуващо действието, което по-скоро прикрива, отколкото представя причините, предизвикали това действие. Ами „азът“? Той се превръща в басня, във фикция, в игра на думи, той изобщо е престанал да чувства, да мисли, да изисква… Какво следва от това? Че просто не съществуват духовни причини! И цялата емпирия, предназначена за доказателство, отива по дяволите! Именно това следва! А чрез тази емпирия ние злоупотребихме и в друг аспект — на основата й създадохме причинен свят, един свят на волята, един свят на духа. Тук работата попадна в ръцете на най-старата и най-дълго просъществувала психология — и тя не каза повече от следното: всичко случило се е едно действие, всяко действие е следствие на някаква воля, светът е един сбор от множество действащи, един действащ („субект“) е в основата на всичко случило се. Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си — понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина… И дори вашият атом, господа механици и физици, колко много заблуда и рудиментарна психология е останала в него! Да не говорим за „нещото в себе си“, за онова безкрайно дрънкане на метафизиците! Заблудата на духа става причина да се подмени реалността! Да служи за мярка на реалността! И да се нарече Бог!
— 4 —
Заблуда от имагинерната причина. Нека изходим от съня: някакво усещане, например породено от звука на далечен оръдеен изстрел, се приема като причина за съновидението (понякога цял малък роман, в който главна роля играе сънуващият). През това време усещането продължава във вид на резонанс: то очаква позволение от причинния подтик да излезе на преден план — вече не като случайност, а като „смисъл“. Оръдейният грохот се проявява по един каузален начин, като привидно връщане на времето. По-късното усещане, мотивировката, се изживява след това, често придружено от стотици подробности, преминаващи светкавично, изстрелът следва… Какво се е случило? Представите, които едно определено състояние е породило, се разбират неправилно като причини за това състояние. Фактически ние правим същото и когато сме будни. Чувствата, които най-често изпитваме — като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, — възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена. По този начин се създава и навикът за едни определени причинни интерпретации, които всъщност пречат на самото изследване на причината, нещо повече — те направо го изключват.