— 35 —
Критика на декадентския морал. „Алтруистичният“ морал, при който егоизмът закърнява, е при всички случаи лош признак. Това важи както за индивида, така и за народите. Ако не съществува егоизъм, липсва най-важното. Да избереш инстинктивно онова, което ти вреди, да бъдеш подмамен от „безинтересни мотиви“ — това е почти формулата на декадентството. „Да не търсиш мястото си“ — та не е ли това моралистичният лозунг на страхливостта, издаващ по-скоро една физиологическа даденост. „Не мога да намеря своето място“ — това е дисгрегация на инстинкта! Ако човек е алтруист, с него е. свършено. Вместо да каже наивно и честно „От мен не става нищо“, моралната лъжа крещи с пълно гърло: „Животът не струва!“ Подобна присъда е изключително опасна, даже заразна — върху болната обществена почва тя избуява като тропическа джунгла или във вид на религия (християнството), или на философия (като тази на Шопенхауер). При определени обстоятелства със своето зловоние тя задушава и отравя живота за цели хилядолетия…
— 36 —
Морал за лекари. Болният е паразит за обществото. Да продължаваш живота му след едно определено състояние е просто непочтено. Безкрайното вегетиране в страхливата зависимост от лекари, след като смисълът и правото на живот са вече изгубени, би трябвало да поражда дълбоко обществено презрение. Негови посредници биха могли да бъдат лекарите — не като предписват рецепти, а ежедневно увеличавайки дозата на своето
отвращение към пациентите си. Трябва да се създаде нов вид отговорност на лекаря по отношение на всички случаи, при които висшият интерес на възходящия живот е да отстрани изродения, безперспективния — това се отнася и за правото да бъдеш роден, да зачеваш и отглеждаш, за правото да живееш… Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш… Свободно да избереш смъртта, своевременната смърт, да я приемеш с радост и блаженство, сред деца и роднини, да вземеш, ако си наистина в състояние, „последно сбогом“, истински да оцениш желаното и достигнатото — едно сумиране на целия живот, — а не да участваш в покъртителната комедия, извършена от християнството в предсмъртния ти час. Не трябва да забравяме, че именно християнството злоупотреби със слабостта на умиращия, със самата смърт, използвайки я като присъда над човека и неговото минало. Именно тук, въпреки всички страхливи предразсъдъци, трябва да изясним истинското, т.е. физиологическото отвращение от естествената смърт: и която всъщност е пак една неестествена смърт, едно самоубийство. Не умираш чрез някой друг, а сам. Само че това е смърт при достойни за презрение обстоятелства, една несвободна, несвоевременна смърт, една смърт на страхливец. Би трябвало поне от любов към живота да си пожелаеш друга смърт — свободна, съзнателна, без случайности, без външен натиск… Накрая един съвет към песимистите и останалите декаденти: ние нямаме възможност да предотвратим собственото си раждане, но можем да поправим станалата грешка. Ако се отречеш от живота, ще направиш достойно за почит нещо съществуващо — с това почти ще спечелиш живота си… Обществото, по-скоро животът, би имало повече полза от това, отколкото от един „живот на лишение и себеотричане“, на аскетична бледност или на други „добродетели“ — освобождаваме околните от себе си, освобождаваме живота от един упрек… Истинският, чистият песимизъм се доказва най-напред чрез себеопровержението на самите господа песимисти: необходима е още една, последна крачка — не само да отречеш живота „като воля и представа“, както Шопенхауер, трябва първо да отречеш самия Шопенхауер… В допълнение — песимизмът, колкото и да е заразен, все пак не увеличава естествената болнавост нито на епохата, нито на народа като цяло — той е техен израз. Поддаваш му се по същия начин, както и на холерата, ако се разболееш, трябва да си вече отслабнал. Сам по себе си песимизмът не създава декаденти — статистиката показва, че в периодите на холерни епидемии общият брой на умрелите не е различен от този в други години.