— 42 —
Стъпалата бяха за мен препятствия — изкачвах се нагоре и ги преодолявах. А те мислеха, че искам да седна върху тях и да почина…
— 43 —
Важно, ли е дали аз съм прав? Аз имам твърде много право. — И който днес се смее най-добре, се смее и последен.
— 44 —
Формулата на щастието ми: едно да, едно не, една права линия, една цел…
ПРОБЛЕМЪТ НА СОКРАТ
— 1 —
Във всички времена мъдреците са оценявали живота еднакво: не струва пукнат грош… Винаги и навсякъде са произнасяли все същата присъда, непрекъснато звучал един и същи тон — тонът на отчаянието, на меланхолията, на унинието, на умората от живота, на съпротивата срещу живота. Самият Сократ казал на смъртното си ложе: „Да живееш — това означава дълго време да си болен; на спасителя Асклепий дължа един петел.“ Даже на Сократ му е дошло до гуша. Какво доказва това? Какво ни посочва? Преди бихме казали (о, как само бе казано, даже крещяха, начело с песимистите): „Във всички случаи тук има нещо вярно! Consensus Sapientum4 доказва истината.“ Така ли бихме говорили днес? Имаме ли право да говорим така? И нашият отговор е: „Във всички случаи тук има нещо болно, би трябвало да разгледаме по-отблизо тия господа мъдреци.“ Изглежда, че всички те бяха загубили равновесие, бяха закъснели, разклатени, бяха декаденти5. Може би истината се появява на този свят като гарван, въодушевен и от най-лекия дъх на мърша!
— 2 —
Цялата непочтеност във факта, че великите мъдреци са всъщност упадъчни типове, забелязах за пръв път в мига, когато най-силно им противопоставих научни и ненаучни предразсъдъци — просто познах у Сократ и Платон упадъчните симптоми, усетих и двамата като оръдия на гръцкото разложение, като псевдогърци, като антигърци (вж. „Раждането на трагедията“, 1872 г.). Споменатото consensus sapientum — и това все повече ми се изясняваше — най-малко доказва правото на онова, на което те всички са съпричастни — то много повече доказва тяхната физиологическа хармония, която им помага да се отнасят еднакво към живота — т.е. да трябва да се отнасят враждебно. Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ — мисля, че те никога не могат да бъдат верни — имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани — сами за себе си подобни оценки са чиста глупост. Просто човек трябва да се опита да овладее онзи удивителен финес да не обезценява стойността на живота. Това не би могло да бъде осъществено от някой приживе, защото той е ангажиран, той е участник, а не съдник. Също така не би могло да бъде осъществено от мъртвец — по разбираеми причини. Да виждаш проблем в стойността на, живота от позицията на философа — това, най-малкото е упрек срещу самия теб като философ, съмнение в мъдростта ти, една не-мъдрост. И всички тия велики мъдреци — те не само са били декаденти, те изобщо били ли са някога мъдри? — но нека се върна върху проблема на Сократ.
— 3 —
Според произхода си Сократ е принадлежал към най-низшите народни слоеве — към паплачта. Грозотата му е добре известна на всички и дори се натрапва. Но сама за себе си вече един упрек, у древните тя е приемана почти като опровержение, като отрицание. Бил ли е Сократ изобщо! грък? Грозотата често е достатъчен израз на смешение, на развитие, възпрепятствано от кръвосмешението. В други случаи тя се изявява като упадъчно развитие. Антрополозите в криминалистиката ни уверяват, че типичният престъпник е грозен — monstrum in fronte, monstrum in antimo6. Но престъпникът е декадент. Бил ли е Сократ типичен престъпник? Едно подобно твърдение най-малкото не е в противоречие с онази известна физиономическа присъда, звучала толкова отвратително за неговите приятели. Един чужденец, който разбирал от лица, минавайки през Атина, определил Сократ като чудовище, криещо в себе си всички лоши страсти и пороци. И Сократ отговорил: „Та Вие ме познавате, господине.“
— 4 —
За декадентството у Сократ съдим не само от пълната опустошеност и анархия на инстинктите — за това още по-силно свидетелства неговата свръхлогичност и особено онази рахитична злоба, която го отличава. Да не забравяме и известните слухови халюцинации, интерпретирани в религията като „Сократови демони“. Всичко у него е прекалено, буфо, карикатурно, а едновременно с това — скрито, задкулисно, подмолно. — Опитвам се да разбера коя идиосинкразия е създала Сократовото равенство Разум = Добродетел = Щастие — тази гротескна тъждественост, противна на всички инстинкти у древните елини.
5
От „декадентство“ — упадък. Ницше използва този термин за упадъка в няколко аспекта: в древния свят — когато „разумът“ надделява над страстите, за да „спаси“ човека; при християнството — когато се отхвърля телесното, инстинктивното, за сметка на „духовното“; при общия упадък на човечеството вследствие на ония религии и философии, които го откъсват от инстинкта и реалния живот; за Ницше „декадент“ е и физически негодният, който оцелява с помощта на разума, който е обречен, но „идеализмът“ и християнството го „спасяват“. —