— 45 —
Престъпникът и онова, което му е свойствено. Престъпникът е силен човек, поставен при неблагоприятни условия, заразен от болест. Липсва му оная безкрайна пустош, свободната и криеща опасности природа, в която оръжието и инстинктивната защита имат право на съществуване. Неговите добродетели са отхвърлени от обществото — присъщите му жизнени нагони и влечения скоро се превръщат в потиснати афекти, в нечестност, подозрение и страх. Но това е почти рецептата за физиологическото израждане. Който е принуден тайно, предпазливо и под непрекъснато напрежение да върши онова, което му е свойствено, той става анемичен и понеже инстинктът му донася единствено опасности и преследване, чувството му се обръща против инстинктите — той ги усеща фатално. Именно нашето посредствено общество изражда до престъпност един човек, живял природосъобразно, слизащ от върховете или завръщащ се от морските далечини. Това е почти правило, казвам почти, защото има и случаи, при които човекът се показва по-силен от обществото — най-известният случай е корсиканецът Наполеон. Най-добрият познавач на обсъждания проблем е Достоевски, бих казал, че той е единственият психолог, от когото нещо съм научил, той е една от щастливите случайности в живота ми — по-щастлива дори от Стендал. Та именно този дълбок човек, хиляди пъти в правото си да подцени повърхностните немци, е разбрал сибирските заточеници — все закоравели престъпници, които обществото не желае да приеме повече, съвсем по-различно, отколкото сам е очаквал, сякаш престъпникът е издялан от най-доброто и твърдо дърво, което расте в руската земя. Обобщавайки случая, просто си представяме едни натури, сякаш съзнаващи собствената си безполезност и отхвърленост от обществото, без обаче да разбират причината, и оттук обзети от онова познато чувство на чандала, че не са равноправни, а отритнати, омърсени и ненужни. Всички те носят белега на подмолното, то просто присъства в мислите и действията им — редом с тях изглеждаш несравнимо по-блед, отколкото застанал до някого, свикнал с дневната светлина. Но почти всички форми на съществуване, които днес отличаваме, са дишали гробовен въздух — ученият, артистът, геният, свободният дух, търговецът, великият откривател… Докато духовникът се приемаше за висш тип, всеки достоен човек бе обезценяван… Предупреждавам — идва времето, когато достойният човек ще бъде дотолкова обезценен, че ще се превърне в нищожество, в нашия чандала, в най-неприличния и непристоен човешки тип… Обръщам внимание на факта, че днес, при най-благия режим на нравите и властта, съществували изобщо някога, всяка неестественост, всяко прекалено дълго състояние под чертата, ни доближава до онзи тип, чиято пълна завършеност е престъпникът. Всички новатори в областта на духовното носят известно време на челото си белега на чандала — не защото другите ги приемат така, а защото те сами усещат страхотната пропаст между себе си и предходното. Почти всеки гений познава в своето развитие „катилинарното състояние“ — едно чувство на омраза, мъст и жажда за бунт срещу всичко, което вече е, което няма да бъде. Катилина33 — зародишът на всеки император.
— 46 —
Оттук се вижда свободно. Ако един философ мълчи, това може да бъде извисяване на душата, ако си противоречи — това може да означава любов. Мълчанието може да е и обикновената учтивост на знаещия, която заблуждава. Бих добавил още, че пред недостойното не бива да се страхуваш или да проявяваш великодушие. Когато жената обича, тя жертва честта си; когато един откривател „обича“, той вероятно жертва своята човечност; един бог, който обича, е евреин…
33
Луций Сергий Катилина (108–62 пр. н. е.) — водач на известен бунт през 63 г.пр.н.е., осуетен от консула Цицерон. —