— 47 —
Красотата не е случайност. Красотата на една раса, общност или семейство, благородството на мимиката и жеста се култивират — красотата, както и геният, е крайният продукт от продължителната акумулация на половете. Трябва да си принесъл велика жертва на добрия вкус, заради него трябва да си сторил много, да си се отрекъл от хиляди неща — в тази област френският седемнадесети век е направо превъзходен. Към добрия вкус принадлежат изборът на общество, местожителство, облекло, полово задоволяване, осигуряване предимство на красотата в навика, в мнението, в издържливостта. Висшата цел е да не се поддаваш на външни влияния, „да не се оставиш“. Красивите неща са безценни — винаги е в сила максимата, че този, който ги притежава, е различен от онзи, който ги наследява. Всичко добро и красиво е наследство — онова, което не е наследено, е несъвършено, начало… Цицерон изразил изненадата си от това, че мъжете и младежите в Атина били далеч по-красиви от жените — но колко труд и напрежение са изисквали столетия наред от мъжкия пол, за да се постигне това! Тук не бива да грешим в методиката — простото създаване, отглеждането на чувства и мисли е почти нищожно (оттук води началото си дълбокото недоразумение в немското образование, което е направо илюзорно), необходимо е първо да склоним тялото, да го убедим. Строгото спазване на значими и избрани жестове, задължението да живееш единствено с хора, които „не са се оставили“, е съвършено достатъчно, за да се чувстваш значим и избран; за не повече от две-три поколения това ще се превърне във вътрешно чувство. Решаващо за напредъка на народа и човечеството е вярното място, от което започва културата — не от душата (каквото бе съдбоносното суеверие на духовенството и полудуховенството), — истинското начало на културата е тялото, жестът, мимиката, умереността в храненето, физиологията, а всичко останало е тяхно следствие. Затова гърците остават и до днес първото културно достижение в историята, те знаеха, те правеха необходимото; християнството, което презря тялото, бе най-голямото досегашно нещастие на човечеството…
— 48 —
Как виждам напредъка. И аз говоря за „връщане към природата“, но това не е „връщане назад“, а изкачване нагоре — към безкрайните висини на оная свободна и страшна природа, която просто си играе, която има правото да се забавлява с велики задачи… Частица от това „връщане към природата“ притежаваше Наполеон — в смисъла, който влагам и аз (например в тактическите загадки, а най-вече — военните чудесно ме разбират — в стратегията). Но Русо? Къде всъщност искаше да се връща той? Русо — първият модерен човек, едно съчетание на идеалист и негодник, който се нуждаеше от морално „достойнство“, за да издържа собствената си гледна точка. Той боледуваше от необуздана суетност и самопрезрение. И този изрод, настанил се на границата на измисленото „ново време“, искаше „връщане към природата“ — пак бих попитал: къде назад? Освен това мразя Русо в революцията, която е световноисторически израз на двойственост, съчетание на идеализъм и мерзост. Кървавият фарс, който тя разигра, както и нейната „безнравственост“ не ме засягат — онова, което мразя, е нейната Русовска „нравственост“, така наречените „революционни истини“, с които тя продължава да въздейства и да привлича на своя страна всичко посредствено и ограничено. Учението за равенството! Няма по-силна отрова, защото то се проповядва сякаш от справедливост, а всъщност е последното, имащо общо с нея… „На равните — равно, на неравните — неравно“ — ето това би трябвало да каже истинската справедливост; и нещо, което следва от това: „Никога не прави от неравния равен.“ Това, че в името на учението за равенство се проля толкова кръв, се дължи именно на модерната идея, която тъй славно развяваше знамето си, че революционният театър заблуди и най-благородните духове и не е основание за почит. Виждам само един, почувствал я както би трябвало — с отвращение, — и това е Гьоте…