— 49 —
Гьоте. Не само немско, а европейско достижение — великолепен опит за преодоляване на осемнадесетия век чрез обръщане към природата, чрез изкачване към естествеността на Ренесанса, нещо като себепреодоляване, себенадмогване на цялото столетие. Гьоте притежаваше най-силните инстинкти на века: чувствеността, преклонението към природата, антиисторичното, идеалистично-то, нереалното и революционното — последното само като форма на нереалното. Той се възползваше, както впрочем и Спиноза, от историята, природознанието и античността, но предпочиташе практиката — не се откъсваше от живота, а се хвърляше в неговите глъбини, не се затваряше, а поемаше в себе си и свръхвъзможното. Онова, към което той се стремеше, бе всеобхватността, тоталността, той се бореше против отделянето на разума, на смисъла, на чувствеността, на волята за разлика от схоластиката, проповядвана от неговия антипод — Кант. С безкрайна самодисциплина той търсеше единството, той се създаваше… Сред това нереално настроено време Гьоте бе убеден реалист — той утвърждаваше всичко нему сродно, за него нямаше по-голямо, по-велико преживяване от Наполеон. Гьоте вярваше в създаването на онзи смел и образован човек, близък на всичко природно и телесно, изпитващ почит към самия себе ги, способен да носи на плещите си световното богатство и многообразие, достатъчно силен за всяка свобода и толерантен не от слабост, а от оная могъща сила, за посредствения гибелна, а за него поредна привилегия, който да обладава всичко човешко без слабостта — била тя във вид на порок или добродетел. Такъв освободен дух, възправен сред Вселената със своята неустрашима съдбовност, с вярата, че само отделното е преходно, че всичко се утвърждава във висшето — той вече не отрича… Но такава вяра е най-висшата — нарекох я с името на Дионис…
— 50 —
Може да се приеме, че в известен смисъл деветнадесетият век също се стреми, и понякога успешно, към онова, за което жадуваше Гьоте — универсалност в разбирането, в одобрението, в допускането до себе си, в реализма и страхопочитанието към всичко фактическо. Но как се случи така, че крайният резултат съвсем не е Гьоте, а един хаос, безброй нихилистични въздишки, незнание, инстинктивна умора, която ни принуждава да се обръщаме към осемнадесетия век (например като романтично чувство, като алтруизъм, като свръхсантименталност, феминизиране на вкуса, като социализъм в политиката)! Не е ли в това отношение деветнадесетият век, и то особено днес, пред своя край, един оскотял и брутален осемнадесети, един век на упадъка? Не е ли бил Гьоте и за Германия, и за цяла Европа просто един инцидент, нещо напразно, макар и красиво? Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност. Да не можеш да извлечеш от тях полза — сигурно това също е част от великото…
— 51 —
Гьоте е последният немец, към когото изпитвам уважение и страхопочитание. Той е почувствал три неща, които чувствам и аз — освен това сме единодушни и по отношение на „кръста“… Често ме питат защо всъщност пиша на немски: няма страна, където да съм бил по-непонятен, отколкото в родината си. Но в края на краищата знае ли някой дали самият аз желая да бъда четен днес? Да правиш неща, които времето напразно се опитва да извърши, да се стремиш към форма, към субстанция и чрез тях към някакво мъничко безсмъртие — никога не съм бил достатъчно непретенциозен, за да искам толкова малко от себе ги. Афоризмът и сентенцията — неща, в които съм пръв майстор сред немците, са форми на вечността; стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…
Аз дадох на човечеството най-задълбочената книга, която то изобщо е притежавало: скоро ще му подаря най-независимата.
КАКВО ДЪЛЖА НА ДРЕВНИТЕ
— 1 —
Накрая няколко думи за един свят, когото търсих, където дирих опора и към когото вероятно съм намерил нов път и обяснение — древния свят. И тук вкусът ми за разлика от обикновения не е склонен да казва твърдо да, защото не обича да потвърждава, предпочита по-скоро да отрече, а още повече — да замълчи… Това се отнася както за култура, така и за книги, ландшафт, природни забележителности. Малко са античните книги, които харесвам, а най-общоизвестните не са между тях. Отношението и влечението ми към епиграмния стил се събудиха още при първия допир със Салустий. Няма да забравя учудването на моя уважаван учител Корсен, принуден да оцени блестящо най-слабия си ученик по латински — бях готов просто на един дъх. Навъсеност, строгост, възможно повече материал за основание, студена злоба срещу „красивите думи“, срещу „благосклонността“ — към тези неща се стремях. В мен се усеща, чак до Заратустра, една сериозна амбиция към римския стил, към онази непрекъснатост и плавност, толкова свойствена нему. Не по-различно бе и първото ми докосване до Хораций. До днес не съм усетил при друг поет онова артистично очарование, което ми дари една негова ода. Някои езици изобщо не могат да постигнат това съвършенство. Тази словесна мозайка, където всяка дума е звук, място, понятие и излива силата си във всички посоки и върху цялото, този минимум в обхвата и броя на знаците — всичко това е римско и, повярвайте, par exelance благородно. В сравнение с него цялата останала поезия е прекомерно популярна — просто обикновена бъбривост на чувствата…