— 5 —
Сократ просто преобръща гръцкия вкус в посока на диалектиката — и какво се случва тогава? Преди всичко по този начин бива победен благородният вкус — паплачта използва диалектиката, за да изплува на повърхността. Преди Сократ в доброто общество са отричали диалектическите маниери — приемали са ги като лоши. Предпазвали са от тяхното влияние младежта. Към всички, ползващи се от тях, са се отнасяли недоверчиво. С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва. Навсякъде, където не се „обосноваваш“, а „заповядваш“ — там диалектиката е нещо като палячовщина — просто й се смееш и не я приемаш сериозно. Сократ е бил палячо, който се приемал сериозно, който се е правел на сериозен — и какво станало после?
— 6 —
Диалектиката се избира тогава, когато липсва каквото и да е друго средство. Известно е, че тя събужда недоверие, че не може да убеждава. Няма нищо по-лесно за отстраняване от един диалектически ефект — ползата, извлечена от всяко събрание, където много се говори, доказва това. Диалектиката може да бъде единствено самозащита в ръцете на ония, които не разполагат с други оръжия. Трябва да умееш да извоюваш правото си — иначе то изобщо не ти е нужно. Затова евреите бяха диалектици, такъв бе и Райнеке Фукс, а, както изглежда — и Сократ?
— 7 —
Дали иронията на Сократ е израз на бунт? Или на ресентимента7, свойствен на паплачта? Разбирал ли е той, като угнетен, собствената си безпомощност? Отмъщавал ли е на благородниците, които е заслепявал? Бидейки диалектик, човек държи в ръцете си безпощадно оръжие, с помощта на което може да стане тиранин; заставаш срещу противника без защита, с което печелиш. Диалектикът предоставя на своя противник доказателството, че последният не е идиот, с което едновременно го вбесява и омаломощава. Диалектикът обезсилва интелекта на противника си. Какво? Нима диалектиката при Сократ е само една форма на отмъщение?
— 8 —
Изясних вече, че Сократ е могъл да бъде отблъскващ, но остава да обясня, че той е заслепявал. Това, че е открил нов вид наслаждение и че в Атина е бил най-признатият фехтовач — е едното. Той е заслепявал, възбуждайки влеченията за наслаждение у елините — измислил е нов вид атлетическа борба за младежи и юноши. Сократ е бил и голям еротик.
— 9 —
Но Сократ отгатнал и повече. Той виждал зад гърба на благородните атиняни. Той разбирал, че неговият случай, неговото уж случайно своеобразие не е изключение. Подобен вид дегенерация вече се зараждала изобщо в стила: старата Атина си отивала. И Сократ разбрал, че целият свят се нуждае от него — от неговите средства, от „лечението“ му, от неговото изкуство за самосъхранение. Навсякъде инстинктите били завладени от анархия — всички били на крачка от ексцесията, нравственото чудовище било всеобща опасност. „Влеченията искат да създадат тираните, да станат тирани — трябва да намерим по-силни антитирани.“ След като онзи физиономист посочи Сократ като преизподня на всички долни страсти, великият иронизатор си позволи словата, които го разкриха напълно. „Това е вярно — каза той, — но аз ще стана господар на всички.“ Как Сократ стана господар на себе си? Неговият случай бе в основата си екстремален — само че по-заслепяващ от всичко онова, което още тогава започваше да става по всеобща необходимост: това, че никой вече не беше господар на себе си, че инстинктите се обърнаха едни срещу други. Сократ заслепяваше именно екстремално — отблъскващата му грозота бе обяснение за всекиго. Повече от ясно е, че той сам заслепяваше по-силно, отколкото отговора, спасението, лечението…
— 10 —
Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това — и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка — нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство! Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд. Морализмът на гръцките философи от Платон насам е патологично обусловен — както впрочем и оценката им за диалектиката. Разум = добродетел = щастие — това означава единствено: правете като Сократ и запалете срещу тъмните сили една непресекваща светлина — светлината на разума. Бъди умен, ясен и светъл на всяка цена — всяко отдаване на инстинктите, на неосъзнатото, те влече надолу в бездната…
7
Терминът „ресентимент“ е откритие на Ницше, въведено от него понятие за „скрита омраза“, „затаено враждебно чувство“, „скрита неприязън“ — качества, характерни за низшите и отхвърлените, за неудачниците и паплачта. —