— 11 —
Мисля, че обясних онова, с което Сократ заслепяваше — той изглеждаше като лекар, като избавител. Необходимо ли е по-нататък да изясняваме заблуждението, залегнало в основата на неговия „разум на всяка цена“? — Това е едно самозаблуждение на философите и моралистите — че ще се измъкнат от упадъка, обявявайки му война. Измъкването не е по силите им — онова, което те избират като средство, като спасение, е всъщност още един израз на декадентството — те просто променят израза, но не го отстраняват. Сократ е бил едно недоразумение — както всъщност и целият „морал на подобряването“ включително и християнският, бе едно недоразумение. „Дневната светлина“, „разумът на всяка цена“, светлият живот, съзнателен, лишен от инстинкти, съпротивляващ се на инстинктите — това просто бе една друга болест, а не някакво връщане към добродетелите, към здравето, към щастието… Че трябва да победим инстинктите — това е упадъчна формула, защото докато животът се възвисява, щастието е тъждествено с инстинкта.
— 12 —
Разбрал ли е всичко това самият той, най-умният от всички самозаблудени? Казал ли го е пред своя край, в предсмъртния си, изпълнен с мъдрост, изблик на сила? Сократ сам искаше да умре — не Атина. Той посегна към чашата с отрова, той принуди атиняните да му я предложат… „Сократ не е лекар — мълвял той на себе си, — тук лекар е единствена смъртта… Сократ просто бе дълго, много дълго болен…“
„РАЗУМЪТ“ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
— 1 —
Питате ме какво означава идиосинкразията при философите?… Например това е недостигът на историческа духовност в намеренията и начина на мислене, омразата им към представата за бъдното, техният египтицизъм. Те смятат, че деисторизирайки нещо, му правят чест sub specie aeterni8, създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо. Те само убиваха и изкормваха — тези господа служители на бога-понятие; когато му се кланяха, те ставаха жизненоопасни. За тях смъртта, промяната, възрастта, както и растежът — това са все упреци, дори отрицания. Това, което е, няма да бъде; което ще бъде, то не е… И те всички отчаяно вярват в сегашното. Но понеже не могат да го уловят, те търсят основания за това, че им се изплъзва. Има някаква измама в това, че не можем да възприемем истински сегашното — а кой ли е измамникът? „Ето го! — крещят доволно те. — Това е чувствеността, сексуалността! Тези сетива, които и така са неморални, ни залъгват, мамят ни относно истинския свят. Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата — историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството — нали тя е «народ». Да си философ, да си мумия, да представяш монотоно-_теизма_9 винаги с маската на гробар! И най-вече да избягаш от тялото, от тази несъкрушима фиксидея на чувството, да го отречеш напълно, въоръжен с всички възможни грешки на логиката, и да го компрометирай!, въпреки цялата му дързост да се представя за истинско!“
— 2 —
Почтително оставям настрана името на Хераклит. Ако целият останал философски свят отхвърли истинността на чувствата, защото бяха израз на многозначност и промяна, то Хераклит ги пренебрегна, защото изразяваха нещата в тяхната протяжност и единство. И той е бил несправедлив спрямо тях. Те не лъжат нито по същество, както смятаха елеатите, нито пък по начина, посочен от него — чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи — както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната — те не заблуждават… Но Хераклит ще запази вечното си право в това, че неговата „действителност“, неговото „битие“, е една празна фикция. „Видимият свят“ е единствен, „истинският свят“ — просто измислен.