Велимир Петров
Залезът на боговете
Къщичките — пъстри и оперени, опираха гръб в една канара — висока към двадесет метра, че и отгоре. А отгоре ѝ — още къщички, пъстри и оперени. Тая — досами ръба, беше най-малка и за компенсация — с голям зид и още по-голяма видимост. Видимост да ти види окото! Греби с пълни шепи видимост и черпи информация!
Всякаква! Целият каньон, застроен отдолу и отгоре, преливаше от информация. Особено за залезите…
— Особено за залезите! — си мърмореше Лецо К. Лецов, докато се наместваше върху зида. Провесил крака над бездната, за миг и за кой ли път си представи, че ако не дай си Боже, се замае и рече да падне, траекторията му ще го отнесе точно до комина на Гицка Кръчмарката. Колко му е: няколко крехки керемиди, кьортаван и ще кацне точно върху миндерчето до печката, при Гицка. Гицкин Стани отпраши с колата за провизии; кой знае къде, кой знае при коя, кой знае до кога.
Професионално обремененото му въображение го люшна по хлъзгавите форми на Гицка, задържа за малко на третото копченце от пазвата, прещафъкна се о възелчето на служебната престилчица и… насмалко траекторията да се реализира.
Все пак — двадесет метра, че и отгоре.
Лецо КЛЕЦОВ — както беше черно на бяло написано на времето си в афиша, от местен печатарски гений и зевзек, игра в читалищното театро ролята на Първи Любовник. Направи тази роля сравнително сносно, нещо повече — толкова сносно, че сам си повярва, а успя да убеди и другите. Оттогава — колко години вече — още го подозират, че заема нещатната бройка на Първи Любовник в района.
Лецо К. Лецов имаше златни ръце и тази му придобивка отваряше и най-негостоприемните врати, че и прозорци. Нямаше нещо, което да не можеше да оправи, по което и време на денонощието да го повикат. От телевизор — до миксер; от кола с пет екстри — до майонеза или чорапена или оризова плетка. Това още повече разпалваше въображението на подозиращите го люде.
Като външност Лецо К. Лецов беше дълбоко законспириран: и най-буйното въображение не можеше да сбере в едно представата за Първи Любовник и това което ни предлагаше Природата: Клецо (наричан галено) беше същински клечо; на височина — иди-дойди; на ширина — половин порция, отхапана оттук-оттам; лице — незапомнящо се, смачкано като крачол на инкасатор, дъвкан от махленските кучета. И все недоял, недоспал, синините му — все неотзвучали. Изражението му беше като на бит редовно, но без злоба. Просто така — про-форма, за протокола, да се отчете, че са реагирали на съмненията за съпружеска невярност, която в повечето случай би била взаимна и незаслужена. Лецо К. Лецов нямаше причини да се оплаква. Отнасяше всичко по сметката на рисковете на професията. Дори и Клецовица не се оплакваше, беше и омръзнало, години наред, с това пусто съмнение, все не намираше правни доводи за опити да го строява в семейно отношение. Тъкмо му свикна да я държи под вечно напрежение и взе да долавя симптоми, че май съвсем скоро нейният си Първи Любовник ще оваканти нещатната бройка… Личеше си по погледа му — един такъв поглед, като на фалирал мартенски котарак, свил се до комина на чужда чантия. Като го подгониш, не бяга, а се свива и поема безропотно пердаха… Заслужен или не… Стана един тих и съзерцателен, като особено тясно се профилира по залезите: можеше да ги гледа, по-точно — съзерцава ненаситно и на големи глътки. Целият ставаше на залез, жаравата разпалваше в очите му страсти, правеше ги да изглеждат, че гледат на кръв и стръвно, а те изобщо не бяха… По-скоро сърцето му кървеше без видима причина.
— На Малкия принц, на Егзюперито, му е било лесно! — фиксира поглед в настъпващия залез Лецо К. Лецов. — Мръдне му залеза: тътруз, тътруз със столчето, пак му мръдне залеза — пак: тътруз, тътруз… А аз?! Трябва да се тътразуля по дуварите, със завишена рискованост…
— Така е, колега, така е! — го стресна един котак с отхапано ухо и протегна проскубан врат. — Голямо нещо са залезите! Като застана в контражкур и понтирам розово фламинго! Не намираш ли…
— Ти пък какво разбираш от залези! — миролюбиво се заяде Лецо К. Лецов, знаейки, че котките, съответно котараците са далтонисти.
— Не профанирай, колега, не профанирай! Все нещо поназнайваме. Толкова години в това училище. И ако трябва да сме точни — конкретният залез е само една рефракция, ако ме разбираш какво искам да кажа… уж е тук, а всъщност — адиос мучачос!
Лецо К. Лецов се взря кокошничаво в контражурестото фламинго и разпозна досадния котак на Даскалицата, когото неведнъж бе сритвал при… извънкласните си посещения.
— Физическите явления не ме касаят, драги. Поетичната страна на залеза, егзюперистото в контекста… и прочие. Съншайн, чарминг, о’кей!? Божественото като краен продукт…