— Залезът на боговете, сиреч! Аха, а-а! Сдаде ли патроните вече?! — Злорадо, хем измърмяука, хем изсъска Клецо. — Започнах вече и в диалози да си приказвам, значи — „добре“ съм! Само шизофренийка ни липсваше… или залезът така ми действа. Какъв разкош, какъв пърпъл, пардон — пурпур! А бе, каквото и да си дрънкам, поетична душица съм си аз! Емоушън, Емоцията му е майката! Възпроизводството на вида е само проза!
Огненото ядро на залеза прибра слънчевата пътека от зиг-зага на протичащата по каньона река, фокусира я и простреля с нея предното стъкло на един ТИР, спрял пред портата на Фръци. Ще речеш, че сто електрожена едновременно правеха заварка.
— Фръци пак направи заварката! — отчете автоматично Лецо К. Лецов. — Интересно, тия тирове изглежда спазват някакво разписание, никога не се засичат в повече…
Навремето първият ТИР, спрял пред тази порта, доведе чехкинчето Фръцкова ли беше, Пръцкова ли, едно такова младинко, за млада булка. Никой не му запомни името, с много къси косица и поличка, само едни крака у него. Уж кльощави, пък събра очите на мераклиите, добре, че на бърза ръка снесе на тираджията две тираджийчета. Той пък от своя страна се запиля по Саудитска Арабия и само негови колеги идваха оттам с вести, че и се заседяваха. Чехкинчето остана в района под името Фръци, климата изглежда му се отрази добре, дори му попокараха гърдички и косата му попорастна.
Лецо К. Лецов повече по задължение, отколкото от любопитство още тогава опипа почвата, но отнесе само една камара непреводими чехизми, неприязънта на голяма част от тираджийското съсловие, както и навика, от висотата на положението, което заемаше — на зида — да отчита гъстотата на паркинговата заетост пред Фръцината порта.
— Хайде, де! Не сме чуждопоклонници! — отсече навремето Лецо К. Лецов, като наблегна на местните породи.
А такива не липсваха — местни и подобрени. Дори по едно време пуснаха една партида булки на ябанджии, прибраха и новия набор в казармата, особено тия, дето бяха прибързали да се оженят, както и няколко бройки моми — втора употреба. Лъскави, лъскави, че и начетени: по цял ден стояха в читалището по на един гол „Арлекин“. Просвещаваха се между две кафета, изпонаредиха де що пасианси знаеха и изпонарешиха всички кръстословици, най-вече тия от детските списания. Фръци им правеше кафето и маникюра. Просто съвпадение беше, че всичките бяха все „нощна смяна“.
Тия, дето все търсеха обяснения на природните явления, потъваха в догадки. Потъваха, докато съвсем потънаха — в неведение. Обясненията останаха висящи. Частично и Лецо К. Лецов беше останал висящ, колкото и да не си го признаваше. Наверно оттам и тръгна идеята му да оваканти гореспоменатата бройка, най-вече в раздела за новите кадри и попълнения. И в най-смелите си прогнози не смееше да се освободи от абонаментната поддръжка на старите си и верни обекти, нямаше да бъде морално.
— Не е само това, Ваше Сияйно Височество! — обърна се към небесната Жарава Лецо К. Лецов: — Обиждат, обиждат, а това само по себе си е обидно! И „дядка“ ме нарекоха вече. И то — кой? Едно, дето го изгониха от санитарка, да не казвам за какво… „Мръдни — казва — дядка, че блъскаш на чесън!“ Няма и маниери, срита ме с маратонката. Кака и Сиса, навремето, щеше да каже, че долавя само една идея аромат на хамбургски салам, дискретно щеше да извади скилидка чесън, да го сдъвче за адаптация и търпимост.
— Не преиначавай! — сопна се залезът и разпъди с гримаса от сияйния си лик двойка ранобудни прилепи, пикиращи между пещерите в каньона.
— Кажете му, Наше Високо Сиятелство, та нали Той нарочно се дрогира с чесън, да го оставели на мира мацките! — Вмъкна се в упрека котакът с розовофламингестия врат. — И тия мишки, макар и летящи, докога ще ни се пречкат в общуването преди да сте се оттеглили в рефракционно отношение, ако ме разбирате какво искам да кажа…
— Знаем му кредото: „Яж чесън против Чума и Холера“, че коя Чума или Холера ще те целуне след чесън!
— Тази, която е съпричастна, с която сте се забъркали в един и същи таратор! Какво е таратор без чесън!
— Каквото е и таратор без грозданка! — се обади едно полупресъхнало бълбукащо гласче, някъде иззад слънчевото сплитане на Лецо К. Лецов. То отдавна търсеше сгода за изява: — Може и чесън, може и нечесън! — добави порочно, засрами се и за да го замаже, додаде: — Стига да има копър!
Залезът с умиление и благосклонност попи дребните житейски радости на Лецо К. Лецов, преработи ги нейде в могъщите си реактори и го възнагради с пълната си програма от светлинни ефекти, предвидени за тази географска ширина: