Небесната шир широко-панорамно се завихри отляво надясно, в началото с дребни, ситни розови до млечно-розови вълнички, като сахарски пясъци, премина на вълни от Пасифика, до два бала, разбърка всичко това в гигантския си миксер, като му прибави няколко капки лилаво, чашка карминови устни на мексиканка, цяла жарка пазва, ведно с хълбоците на таитянка въртяща хула-хоп, прекара всичко това да дефилира из каньона насам-натам и обратно и да изригне като всички действащи вулкани едновременно.
Преди да притихне вулканичната дейност, едно огромно яйце отцеди прецизно жълтъка си, центрира го според посоките на света и като огромно око го вторачи в притихналия, очарован Лецо К. Лецов.
Сребърният зиг-заг на реката прие предизвикателството и потече златната вода. Прилепите включиха няколко ансамблови състава за синхронно летене. През всичкото това време скалите от каньона отзивчиво, като отлично настроен инстру-мент, реагираха на всяка багрова тръпка, пречупваха я в своята си чувствителност и без да се натрапват, бяха едновременно и участници и зрители…
Лецо К. Лецов бавно се опомни — някой настойчиво го дърпаше за крачола, огледа се полузаслепен от тлеещата жарава — беше чувството му за самосъхранение:
— Умната! Да не вика утре Гицка Кръчмарката някой да и оправя керемидите до комина…
— Кле-е-ецооо! Търсят те… — сякаш чула го, гласът на Клецовица примирително мутираше:
— Гицка Кръчмарката те търсиии, че изгорелиии бушоните в кръчматааа, а Гицкин Стани го нямало да ги оправи. Иди оправиии булкатааа…
— Айдеее, пак на повикване! Пак по адреси!… То като му излезе име на човек, съдба! То пък едно име: Клецо! „Съдба на име Клецо!“
Залезът беше залязъл.
Оставаха Боговете.
Април 1996 г.