Пърсел стисна зъби, но не каза нищо. След миг понечи да седне отново на стола си, но едно леко потрепване на ръката на възрастния мъж го възпря. Беше като безмълвен жест, с който треньорът на кучета би възпрял прекалено буйна кучка по време на първата й разходка без нашийник.
— Останете така още малко, господин Пърсел. Помогнете ми. Попитайте ме какво продаваха онези мъже и аз ще ви покажа пътя към цял един нов свят, в който всичко е поставено пред вас като на тепсия и чака само да се протегнете и да го вземете.
Възрастният мъж заобиколи масата, застана до Пърсел и му кимна окуражително:
— Хайде, попитайте ме.
— Какво продаваха? — попита най-накрая Пърсел с тих немощен глас.
В погледа на Артър Гарднър пробягна лека усмивка.
— О, не беше нищо особено ценно. Вода.
Старецът постави ръката си върху рамото на Пърсел, стисна го топло и с жест подкани изумения мъж да седне на мястото си. Пърсел седна.
— Моля всички да ми простите. Нашият колега, господин Пърсел, беше така добър да ми помогне да ви демонстрирам нещо, към което ще се върна съвсем скоро.
От тавана със слабо жужене започнаха да се спускат прожекционни екрани, които постепенно закриха облицованите с ламперия стени на огромната кръгла стая. Когато екраните бяха спуснати, като по даден знак светлината от лампите притъмня. Остана само кръг от мека светлина, която послушно следваше Артър Гарднър, докато той се върна отново на мястото си.
— Ще ви кажа същото, което преди двайсет години в същата тази зала казах на онези мъже, които тогава се занимаваха с бутилиране на вода. Ако в тази папка сте посочили границите на амбициите си, то тогава не сте дошли на правилното място. От двете страни на „Медисън авеню“ е пълно с офиси на рекламаджии. Дори и най-загубените от тях могат да ви помогнат да постигнете нищожните си цели и при това няма да ви искат много пари. Ако това наистина е всичко, което искате да постигнете, отидете при тях. Но те останаха, както се надявам, че ще останете и вие, и не само постигнаха целите си, не само ги удвоиха и учетвориха, а всъщност постигнаха хиляди пъти по-голям ефект от този, който първоначално желаеха. Същото мога да направя и за вас и вашите цели.
Една млада жена с доста сухарски вид, която седеше сред останалите клиенти, плахо вдигна ръка, само на няколко сантиметра над масата. Имаше изражение сякаш сама беше готова да посрещне атаката на цяла армия. Заговори едва след като мъжът на подиума й кимна в знак на позволение.
— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, господин Гарднър — каза тя. — Какво разбирате под „нашите цели“?
— Да, точно така, вашите цели. Вашето бъдеще. Бъдещето на правителството, за което работите. Това всъщност означава бъдещото на страната ни и спешната необходимост да работим за благото й. Така достигаме и до втората история, в която, колкото и да е странно, темата за водата продължава. Преди известно време бях на почивка в Шри Ланка, всъщност коя година беше точно? А, да, през 2004, малко след Коледа. Една прислужничка дойде и ме събуди по средата на прекрасен сън. Горкото момиче задъхано ми съобщи, че току-що е пристигнало спешно съобщение за земетресение в близост до Суматра и че трябва да се евакуираме колкото е възможно по-бързо. Докато чаках да ми опаковат багажа и хеликоптерът да пристигне, наредих да ми донесат закуска. След това, когато всички вече бяхме облечени за път, се качихме на покрива на сградата и зачакахме. Нали се сещате, към нас идваше една огромна вълна. Земетресението беше отприщило на дъното на океана енергия, равна на половин милиард атомни бомби, и вълната цунами се разпростираше във всички посоки от епицентъра със скорост от петстотин мили в час.
Спря за момент, отпи от чая си и внимателно постави чашата обратно върху чинийката.
— Хеликоптерът скоро пристигна и всички от компанията започнахме да се качваме в него. Беше такава прекрасна сутрин, като че ли никъде по света нямаше никакви проблеми, а и по всичко изглеждаше, че хората, които се бяха отправили към плажа, нямаха ни най-малка представа какво ги очаква. Тийнейджъри караха сърфове, семейства разхождаха кучетата си по плажа или влизаха във водата с лодки, или пускаха хвърчила. Децата играеха на пясъка с кофички и лопатки и събираха мидени черупки. Не можех да откъсна поглед. Стоях като омагьосан — хората там долу или не знаеха, или не разбираха, че една невероятна сила се беше надигнала и скоро щеше да ги унищожи. От покрива наблюдавах как водата бавно се оттегли от брега. Те също наблюдаваха това. Вероятно така ми се е сторило, но имах чувството, че водата се оттегли до средата на хоризонта. Единици се втурнаха да бягат към по-високите части на брега, но имаше стотици, които останаха и като хипнотизирани гледаха как бедствието набира сила. По-късно ми казаха, че е имало някаква предупредителна система, но тя така и не проработила. Или пък тези, които са отговаряли за сигурността на населението, не са реагирали адекватно на съобщенията по радиото и по червените телефони. Но аз ще ви кажа това, в което съм убеден. Убеден съм, че хората останаха по местата си, защото вярваха, че крехките неща, които са изградили, могат да устоят на всичко. Гледаха вълноломите и напълно им вярваха. Нищо не можеше да разруши тези вълноломи, защото нищо не ги беше разрушавало до този момент. Но когато водата на океана се върна отново, тя изобщо не приличаше на вълна. Като че ли самата Природа въставаше, непоколебима, бушуваща, безмилостна и търпелива и ни най-малко не я беше грижа за крехките творения на хората. Всичко беше пометено. Почивката ми беше прекъсната, а двеста и петдесет хиляди души от тази част на света загубиха живота си.