Не знаеше точно каква реакция бе очаквал от нейна страна, когато сподели с нея новите разбирания, до които бе достигнал, но определено не беше тази. Всъщност това едва ли можеше да се нарече реакция.
Не след дълго самолетът достигна до ръкава и вратата до тях се отвори. Моли тръгна пред него, устремена напред, като че ли трябваше да свърши нещо, което не бе споделила с него. Той я настигна едва когато тя се спря пред едно осветено информационно табло с картата на летището.
— Предлагам да хапнем нещо — започна Ноа, — да прекараме нощта тук и утре да решим какво да правим.
Тя не обърна внимание на предложението му, все едно изобщо не го бе чула.
— Трябва да ми помогнеш да наема кола — заяви Моли.
Глава 40
— Това трябва да е мястото, което търсим — обяви Дани.
Той сгъна листчето, на което си бе записал как да стигнат до тук, и го пусна в страничната преграда на вратата.
Според картата и данните от километража на микробуса срещата за окончателното предаване на стоката трябваше да се състои точно тук, малко встрани от пустия чакълест път, по който бяха пристигнали. От прозореца не се виждаше нищо друго, освен огромната равна пустиня и силуета на планините на хоризонта.
— Ето там — показа му Кърнс и леко го тупна по крака.
На фона на залязващото слънце суровият пейзаж бе придобил по-меки очертания. Все още имаше достатъчно светлина, за да откриеш това, което търсиш, но само в случай че знаеш накъде да гледаш. На около триста — четиристотин метра встрани се виждаше единственото нещо, сътворено от човешка ръка в радиус от десетки мили. И каквото и да бе то, не изглеждаше никак впечатляващо.
Нямаше път до там, а микробусът им не бе предназначен за движение по такива местности. Това обаче, изглежда, не разтревожи Кърнс. Той зави внимателно по посока на крайната им цел, свали много бавно микробуса от шосето и подкара по твърдата земя.
Когато приближиха, ситуацията започна да се изяснява. Дани видя, че зад сивата квадратна едноетажна сграда има паркирани две превозни средства — една лека кола и един средно голям жълт камион.
В действителност думата „сграда“ беше твърде силна. Простата триметрова постройка бе изградена само от циментови блокчета и тъмен хоросан. Имаше вход под формата на арка, но нямаше покрив. На един хвърлей място от тази постройка, описвайки идеален кръг около нея, се виждаха няколко странни самотно стърчащи стени и ъгловати развалини, които сякаш бяха изникнали от пясъка. Някои наподобяваха стени в хандбално игрище, а една от тях съвсем приличаше на извънземния черен монолит от „2001: Една одисея в космоса“. Цялостното им разположение напомняше малко на Стоунхендж, но само ако Стоунхендж е бил построен набързо от някой надрусан аматьор.
— Какво, по дяволите, е това място? — попита Дани.
— Тук човек никога не може да каже със сигурност. Тази част на Невада е пълна с изненади — агент Кърнс спря микробуса на доста голямо разстояние от останалите превозни средства.
— Възможно е военните да са го построили, когато са правили ядрени изпитания. А може и да е била цел, върху която са се упражнявали самолети бомбардировачи — той потупа Дани леко по рамото. — Е, как мислиш, готови ли сме да започнем?
— Казах ти вече какво мисля.
— Не се притеснявай чак толкова — опита се да го успокои Кърнс. — Ще ти проличи, че си нервен. Това е фасулска работа. Всичко ще приключи за не повече от пет минути, а след това ще хапнем хотдог и ще пием по една студена бира, преди да те оставя на летището…
В този момент той замълча, защото нещо навън бе привлякло вниманието му. Един от мъжете, с които трябваше да се срещнат, се бе появил иззад ъгъла на сивата постройка и с жест ги приканваше да отидат при него. Зад него стоеше още един мъж, прехвърлил автомат през рамото си.
— Хайде — въздъхна Дани, — да започваме представлението.
Той отвори вратата, излезе от микробуса и махна с ръка на мъжа, който ги бе поздравил, след това облече тънкото яке, което Кърнс му бе дал назаем. Беше му малко голямо, но в момента му вършеше идеална работа. Дани се протегна, измъкна сателитния телефон от зарядното устройство на конзолата, след това отвори жабката и извади пистолета.
— Имаш ли още един пълнител?
— Нямам. Чакай, какво правиш?
Дани ловко втъкна пистолета в колана си, не го постави точно отзад, а малко по-близко до дясната си ръка. Дългото яке го покри напълно.