Артър Гарднър кимна към един от техниците.
— А сега — каза той, — нека веднъж завинаги разберем дали Ноа Гарднър е достоен син на баща си.
Глава 47
Отново го завързаха за леглото, така че да не може да се движи, но и да не се самонарани при изтезанието, на което щяха да го подложат. Наредиха му да захапе голямото парче твърда гума, което поставиха в устата му.
Знаеха много добре какво вършат, защото го бяха правили от десетки години. Хиляди затворници бяха преминали през това последно изпитание в живота си. Дори и в клинични условия електрошоковата терапия е по-скоро изкуство, отколкото наука, тъй като резултатите от нея никога не са ясни преди края на процедурата. Макар че обстоятелствата тук бяха съвсем различни, целта бе съвсем ясна — да се унищожи волята му за съпротива и способността му да говори нещо друго, освен истината.
Баща му дълго стоя безмълвен до металната маса, докато техниците много внимателно настройваха волтажа за следващия електрошок. Ноа чуваше писъците и знаеше, че те са излезли от неговата уста, но една малка част от него като че ли се бе отделила и наблюдаваше страданията му отстрани.
Разумът му, който преди бе най-силното му, макар и невинаги добре използвано качество, вече не се поддаваше на контрол. Не успяваше да фокусира вниманието си върху техниците, нито върху болката и отдавна се бе отказал да мисли колко още ще продължи това. В съзнанието му се появяваха неканени образи от миналото, които идваха и си отиваха.
Всички защитни сили го бяха напуснали още преди няколко часа. В състоянието, в което беше изпаднал сега, щеше отдавна да им разкрие цялата информация, стига да разполагаше с такава. Но в момента те искаха да достигнат до нещо много по-дълбоко от нея. Всеки път, когато решаваше, че вече нищо не му е останало, те откриваха още един, нежен пласт в душата му, който да разрушат. Най-накрая, когато бе потънал в дълбок мрак, жалките остатъци от него се предадоха и направиха огромно усилие да се подчинят на чуждата воля.
Възрастният мъж като че ли усети, че това е краят, надигна се от стола и се надвеси над сина си:
— Е, Ноа, мисля, че и двамата вече разбрахме що за човек си ти и, честно казано, аз съм доста разочарован.
Погледна набързо листа с бележки, който му подадоха, и продължи:
— Неопределен. Сигурен съм, че знаеш колко много мразя тази дума. Тя поставя точката в края на историята за един безцелен и с нищо незабележим млад живот. Макар че не ни каза нищо, което да потвърди, че си извършил предателство през последните няколко дни, от думите ти не стана ясно, че заставаш на моята страна в конфликта. Щях да изпитам уважение към теб, ако се бе оказало, че си мой яростен поддръжник или предател на каузата ми. Но ти си слаб, нали така? А това е фатално.
Ноа не можеше да отвори напълно очите си, всичко пред него изглеждаше неясно и замъглено. Баща му приличаше на огромен силует, на неясна сянка. В съзнанието му нахлуха части от спомени — стаята за почивка, където за първи път бе срещнал Моли, само че образът й бе заменен от седем леки щрихи, нанесени с флумастер.
— Продължавайте — нареди баща му на техниците.
Линиите, които преди малко очертаваха прекрасния силует на Моли, изчезнаха и всичко отново потъна в безкрайна болка и тъмнина.
— За последен път ти казах това, когато все още беше малко момче, Ноа, затова се съмнявам, че си го спомняш — баща му отново бе застанал до масата. — То е нещо като стихче, което измислих специално за теб, в отговор на един от детинските ти въпроси. Мисля, че е много подходящо за настоящата ситуация.
Когато заговори отново, гласът му звучеше много по-меко и бащински:
— „Има хора силни и хора слаби / има хора грешни и хора прави / но от всички, сгушени в своя дом роден / ще оцелее само този, който е годен.“ Слабите хора няма да наследят света, Ноа. Слабите по сърце са също толкова безполезни като слабите по ум. Трудно ми е да ти го кажа, но струва ми се, че тук пътищата ни се разделят.
И в този момент Ноа почувства нещо под себе си, зад себе си, навсякъде около себе си — нещо извън него, което трудно можеше да определи.