Епилог
Бе изминал точно един месец, откакто Ноа се премести в новото си жилище.
Дните, прекарани на това място, бяха започнали да се сливат един с друг, затова той отбелязваше всеки изгрев на слънцето, като поставяше знак върху тухлената стена, отстрани на леглото му. Въпреки че на живеещите на това място им бе позволено да имат календари, отметките, които лично правеше върху стената, му се струваха по-подходящ начин за отбелязване на отминалото време.
Той взе молива от нощното си шкафче и сложи „X“ в края на дългата поредица, след това разчерта още една таблица в очакване на новия месец.
Ноа добре знаеше каква е атмосферата в общежитие, макар че като студент не му се бе налагало да живее там. Мястото, където се намираше сега, много напомняше на общежитие. Съвсем просто обзаведена спалня, с бюро от пресовани плоскости и обща баня — бе доста по-добре от килия, но съвсем не приличаше на истински апартамент. Някой практичен дизайнер бе облицовал стаята с ламперия, така че да създава усещането по-скоро за скромен апартамент, отколкото за затвор.
Два етажа по-надолу помещенията приличаха повече на казарма, а на етажите под тях външни посетители не се допускаха.
Един мъж премина по коридора и хвърли поглед през прозорчето на вратата. Това не беше пазач — така бяха казали на Ноа още в самото начало на пребиваването му тук. Това бе човекът, който отговаряше за етажа — внимателен, любезен чиновник, който следеше за спокойствието и сигурността.
И това съвсем не бе затвор — специално бяха подчертали хората, които го посрещнаха. Комплексът и сградите наоколо наистина са били предназначени за затвор, но по-късно, поради орязване на средствата, бяха останали неизползвани през последните години. Местните власти в близкия град в щата Монтана бяха много доволни, когато разбраха, че скъпоструващата им инвестиция най-после може да влезе в употреба и да започне да носи приходи, а освен това да реши един от спешните въпроси, пред които бе изправена страната.
Баща му беше уредил настаняването му тук, както и това да продължи да работи. След като се възстановеше, Ноа трябваше да поеме ролята на основна движеща сила в пиара при пренасочването на развитието на обществото в новата посока. Не можеше веднага да се завърне в Ню Йорк — трябваше да бъде нещо като военен кореспондент, който да организира потока от информация за борбата срещу опасните вътрешни сили, които бяха обявили открита война срещу американския прогрес.
В началото Ноа бе живял в много по-приятно жилище — в самостоятелен апартамент на по-горен етаж, но след като не се бе справил с една от първите задачи, поставени му в работата, бе преместен тук, в тази стая.
Задачата, с която не се бе справил, беше твърде проста — трябваше да напише подробен репортаж за новините, в който да изясни механизма на конспирацията, която за малко да доведе до разрушаването на Лас Вегас и Сан Франциско. Историята трябваше да бъде разказана от първо лице и в нея той имаше задачата да играе ролята на заложник и неволен участник.
Първият вариант бе отхвърлен моментално, в целия текст се долавяше недопустимо положително отношение към „Фаундърс Кийпърс“ — основните организатори на терористичния акт. Вторият вариант не бе по-добър, а дори още по-лош в някои отношения. Най-странното във всичко това беше, че Ноа, воден от инстинкт за самосъхранение, се бе постарал да напише точно това, което се искаше от него, но истината някак винаги успяваше да си пробие път.
След едно неофициално проучване този първи неуспех беше обяснен с все още неотминалия ефект на стокхолмския синдром — психическо състояние, при което заложниците започват да симпатизират на каузата на похитителите си. Беше решено, че за известно време, докато състоянието му се подобри, на Ноа ще му бъдат възлагани по-леки задачи и ще бъде назначен редактор, който да наблюдава работата му.
Ноа никога не оставаше без работа, независимо колко значима беше тя. Сега, когато толкова много промени се извършваха в обществото, трябваше да има някой, който да ги разясни по подходящ начин. На Ноа му възлагаха да пише различни неща, предимно изказвания от по едно изречение за пресата, които не изискваха особена преданост към новите истини на обществото. Една от задачите се състоеше в това да измисли подходящо ново наименование на финансовия отдел, който трябваше да отговаря за следващата вълна от средства, които правителството възнамеряваше да налее във фалиращите корпорации и във все по-затъващата индустрия.