Тази задача му отне само няколко секунди. Ноа го нарече Отдел за Американска Федерална Емисия на Резервни Инвестиции. Бяха отпечатали огромно количество канцеларски материали и визитни картички, когато един от хората забеляза проблема — съкращението звучеше така — Отдел за АФЕРИ.
Казаха, че му вярват, когато Ноа обясни, че това се е получило случайно, но като временна мярка го преместиха на този, по-строго охраняван, етаж на зданието.
След като веднъж си осъзнал истината, беше му казала Моли, трябва да живееш според нея. Бе пропуснала да добави, че от време на време започваш да говориш истината, независимо че това може да ти докара неприятности.
Ноа подреди възглавниците си и се отпусна на леглото — нямаше намерение да спи, искаше само да затвори очи и да подреди мислите си.
През съзнанието му преминаваха хиляди неща. Бе изпаднал в състоянието, което баща му наричаше буря на идеите. В такъв момент в главата ти се борят толкова много противоречиви мисли, че губиш способността си да ги разграничиш една от друга и поради това не можеш да действаш. Специалистите по пиар редовно създаваха подобно състояние, за да могат да контролират темите на дискусиите в обществото, за да държат мислещите хора в апатия и депресия по време на избори и да попречат на онези, които могат да проявят желание да се изкажат по някоя по-щекотлива тема.
Ноа разполагаше с радио и малък телевизор, но много добре знаеше, че те няма да му помогнат да си разясни ситуацията. Точно обратното, Системата за оповестяване на извънредни ситуации се бе включила малко след неуспешната терористична атака и въпреки че някои частни радио и телевизионни станции бяха подновили работата си, новините навсякъде звучаха еднакво, все едно произлизаха от един-единствен източник. Нищо толкова страшно не се бе случило, но подбраните за целта новинари работеха неуморно, за да раздухат събитията от 24 юли и да покажат на обществото каква трагедия можеше да го сполети и какво още може да се случи в бъдеще. Страхът, несигурността и съмнението — трите най-мощни оръжия от арсенала на Артър Гарднър, държаха цялата страна в непрекъснато напрежение и безпомощност — състояние, което много наподобяваше неговото собствено.
„Какво може да направи сам човек?“ Този пасивен, реторичен въпрос караше хората да мълчат и да се чувстват безсилни пред лицето на задаващите се страшни събития. Ноа често се питаше: „Сега осъзнавам каква е истината и искам да живея според нея, но какво мога да направя?“
Реши, че утре пак ще помисли по този въпрос, тъй като досега не бе успял да му даде смислен отговор.
Веднага след като банята се освободи, Ноа отиде да се измие. Остави умивалника, душкабината и тоалетната много по-чисти, отколкото ги бе заварил. Облече си пижамата и легна. Обърна се на една страна и видя, че е изпълнил първия месец от календара, който си беше разчертал.
Къде щеше да се намира след още един месец?
Отговорът на този въпрос звучеше твърде депресиращо. А къде ли се намираше Моли в момента? Задаването на този въпрос се бе превърнало в ритуал, който се повтаряше в края на всеки мрачен ден. Той все още се въртеше из ума му, когато след малко Ноа затвори очи и заспа.
Преминаването от будно състояние към повтарящия се сън винаги ставаше плавно.
Ноа отвори очи и се огледа. Намираше се в малката, уютна всекидневна на къщичката в гората. Беше обзаведена с прости мебели, ръчно изработени покривки, а по полиците имаше сувенири и много снимки. За разлика от безличните, лъскави мебели, които беше оставил в предишния си свят, тук всичко бе построено, изтъкано, създадено на ръка, при това с много любов. Някои от предметите бяха изработени от приятели и членове на семейството, те носеха своето послание и щяха да бъдат предадени на следващото поколение.
През големите прозорци се виждаше, че вали сняг, снежинки полепваха по заледените стъкла и създаваха идилична пасторална картина, оградена като в рамка от дървената дограма и надиплените пердета. Ноа седеше пред каменното огнище. До него съхнеха чифт ботуши, а още едни, само че по-малки, стояха встрани. В огнището гореше огън, а над него висеше съд, от който се носеше ароматът на нещо вкусно. Масата бе подредена за вечеря — на нея бяха поставени две чинии и сребърни прибори.
Очакваше ги спокойна вечер. Въпреки че приличаше на стотици други вечери, които беше прекарал с нея, Ноа знаеше, че тя няма да е като никоя от тях, нито ще се повтори в бъдещето. Винаги бе така — обичаше да седи до Моли, да разговаря с нея, да слуша думите й, да се наслаждава на тишината, да я чувства близо до себе си, да разговарят за бъдещите си планове. Всяка вечер бе като прекрасна първа среща, всяка сутрин — като вълнуващо начало на живота им заедно.