Както Моли му бе казала, този прост начин на живот не е за всеки. Но те имаха свободата да преследват собственото си щастие — върху тази основа бе изградена страната им и това бе смисълът на борбата й.
Ноа чу шум на входната врата и се обърна, за да й каже „добре дошла“. Но когато отвори очи, разбра, че се намира в съвсем друга стая. Премигна няколко пъти, но реалността не искаше да си отиде. Мъжът, застанал в коридора, наблюдаваше Ноа през прозореца на вратата и му правеше знаци да се приближи към него.
Ноа въздъхна, изправи се, отиде до вратата и я отключи. Разбира се, това беше само формалност, мъжът отсреща имаше ключ.
След обичайните любезности той взе от количката подноса с храната и го подаде на Ноа.
— Май те събудих, извинявай.
— Няма нищо — отвърна Ноа. — Какво има за вечеря?
Мъжът повдигна металния капак на една от чиниите.
— Струва ми се обичайното за четвъртък — каза той.
— А, любимото ми.
Мъжът се отправи към количката си, но се спря и се върна обратно при Ноа.
— С теб се виждаме всеки ден, а дори не сме се запознали.
Ноа остави подноса на масата в стаята си.
— Аз съм Ноа Гарднър.
Мъжът кимна, хвърли небрежен поглед в двете посоки на коридора и каза тихо:
— Приятелите ми ме наричат Нейтън. Имам съобщение за теб. Мога ли да вляза за момент?
— Разбира се, влез.
Ноа се отдръпна и затвори вратата, когато мъжът влезе в стаята. Наблюдаваше го учудено, докато онзи дръпна кабела на телевизора, прокара пръсти по ръба на бюрото, като че ли търсеше нещо скрито, включи радиото и засили звука му.
— Какво става? — започна Ноа, но преди да успее да зададе въпроса си, се озова притиснат до стената, мъжът стисна гърлото му и приближи лицето си до неговото.
— Искаш да знаеш какво става ли? — просъска Нейтън — Време е да се събудиш. Ти заемаш много отговорна позиция, приятелю, затова трябва да се стегнеш и да започнеш да правиш това, което ти кажем — при тези думи той още по-силно стисна гърлото на Ноа. — Слушай внимателно. Утре на работа въведи паролата в компютъра си точно преди да си тръгнеш и после не го изключвай. Ето ти един ключ — Ноа усети, че мъжът набута нещо в джоба му. — Остави го под подложката за мишката през две бюра от твоето, вляво. Разбра ли?
Ноа кимна, доколкото това му бе възможно.
— Надявам се да е така — заяви Нейтън.
Той се отдръпна, усмихна се и оправи дрехите си, като че ли двамата току-що се бяха сборичкали приятелски.
— Ще цитирам моя добра приятелка — продължи той и се отправи към вратата. — Ако това, така или иначе, ще бъде определено като предателство, поне да го направим както трябва.
— Чакай — извика Ноа.
— Добър апетит — отвърна Нейтън. — Месното руло не е нещо особено, но мисля, че десертът ще ти хареса.
При тези думи той напусна стаята и забута металната количка надолу по коридора.
Ноа затвори вратата и се загледа в покритите чинии върху подноса, който стоеше на масата пред него. Избра най-малката от тях, вдигна капака и видя точно това, което очакваше — парче сладкиш с праскови. Взе ножа, разряза сладкиша през средата и както и се надяваше, усети, че вътре има нещо твърдо.
Извади предмета от лепкавия сироп, занесе го до умивалника в банята, заключи вратата на съседната стая и го изми на течащата вода.
Беше гривната на Моли.
Ноа я доближи до очите си. Може би думите, гравирани върху нея, се бяха изтрили още повече, но той ги помнеше, дори и надписът съвсем да бе изчезнал.
Тя беше жива. Каквото и друго съобщение да очакваше, каквито и други указания да търсеше, това беше по-добро от всичко. То не бе просто план, защото планът винаги можеше да се провали. Това беше основата, върху която да се гради.
Когато се върна обратно в стаята си, той си спомни за ключа, който Нейтън му бе дал, и го извади от джоба си. Беше увит в хартия и когато Ноа я разви, прочете думите, изписани с познатия почерк на Моли.
„Ние сме навсякъде. Остани при нас, ще се видим скоро. Битката започва утре.“
Послеслов
„Вярвай на тези, които търсят истината. Съмнявай се в онези, които я намират.“