На екрана зад него изплува цитат, буквите бяха изписани така изящно, все едно бяха излезли изпод перото на самия автор. На Ноа не му беше необходимо много време, за да се сети, че откъсът бе взет от „Юлий Цезар“.
Възрастният мъж наблюдаваше, докато присъстващите четяха текста, и след това заговори отново:
— Шекспир е писал за време, в което е трябвало да се вземат тежки решения и, дами и господа, това време отново настъпи. Застанали сме на кръстопът, цивилизованият свят е на кръстопът. В едната посока — всички хора са създадени равни, равни в бедността си, равни в невежеството си, равни в нещастието си. В другата посока е осъществяването на най-светлите мечти на човечеството. Но те не могат да бъдат достояние на всички хора — имаше един такъв кратък, неуспешен експеримент. Богатството, спокойствието, благоденствието, дори самото оцеляване — тези най-лелеяни от човека неща, ще бъдат постигнати само от най-приспособимите, най-заслужилите и най-смелите от нас. Само от хората с визия за бъдещето.
В залата отново бе настъпила абсолютна тишина.
— А сега — продължи Артър Гарднър почти шепнешком, — когато попътният вятър духа в платната ни, тръгнете с мен. Все още можете да спасите себе си и едновременно с това да ни помогнете да изградим цял един нов свят върху пепелището на стария.
Глава 4
Ноа спря по средата на главното фоайе и остана там известно време. В главата му се въртяха най-различни недовършени мисли, чувстваше се объркан, като човек, който беше забравил накъде отива и защо.
Събранието продължаваше и в този момент, но вече без него. Баща му бе обявил почивка и по време на нея му беше подал листче, на което бяха изписани множество телефонни номера, както и някои инструкции. Това беше последната задача преди началото на уикенда. Явно ставаше въпрос за ВИП персони, които трябваше да бъдат поканени за втората част на презентацията, в случай че първата част преминеше според очакванията. Очевидно точно това се бе случило.
Изпълнението на възложената му задача започна някак странно, а последвалите телефонни разговори ставаха все по-странни и по-странни.
Нямаше записани имена, само номера. При всяко от обажданията телефонната слушалка беше вдигната още преди второто позвъняване, при това не от някой обикновен служител, а от личен асистент. Очевидно в петък вечер, след приключване на работното време, на всеки един от тези телефони имаше дежурен професионалист и най-вероятно тези дежурства продължаваха двайсет и четири часа в денонощието. Това изглеждаше твърде странно, но може би беше честа практика в средите, в които се движеше баща му.
По време на поне четири от кратките разговори бе дочул звуци от кодиращи устройства, а при един от тях се беше включила и система за променяне на гласа. Всеки един от хората, отговорили на обаждането му, внимаваше изключително много да не разкрие самоличността на човека, за когото то беше предназначено, но последният не прояви особена предпазливост.
По време на този разговор Ноа долови споменаването на едно фамилно име. Кодът беше 212, значи телефонът се намираше някъде в Манхатън, а името, което дочу, не му бе непознато. Същия ден го бе срещнал във вестниците. Това бе личният телефонен номер на най-вероятния бъдещ финансов министър, в случай че на изборите нямаше никакви изненади.
В момента този човек беше президент на клона на Федералния резерв в Ню Йорк. Той, както и двайсет други личности от подобен ранг, сега изоставяха всичко останало и се отправяха към конферентната зала, където бащата на Ноа ги очакваше заедно с вече присъстващите.