Опита се да улови погледа му в огледалото за обратно виждане.
— На запад — повтори той съвсем ясно, предполагайки, че шофьорът не го разбира. — Излез от „Парк авеню“, пресечи града в посока към „Уест Сайд Хайуей“, след това карай все на юг, докато стигнеш улица „Чеймбърс“.
За да предотврати всякакви протести, извади от джоба си банкнота от двайсет долара и я подаде на шофьора през отвора в бронираната преграда.
— Вече закъснях. Хайде, направи каквото ти казах. И настъпи педала.
Последните три думи представляваха третата му грешка.
Шофьорът превключи на задна, извъртя волана докрай и яко натисна газта. Ноа инстинктивно се обърна и погледна през рамо, затова когато таксито стремглаво потегли назад, страничната част на главата му, а не лицето му, се залепи за преградата. Лексусът, който се намираше зад тях, успя по някакъв начин да се отдръпне и на сантиметри да избегне удара.
Бяха на цяла пряка от кръстовището, навсякъде около тях имаше коли и изобщо не можеха да помръднат, но това не представляваше никаква пречка за развихрилия се шофьор. Явно в школата, където беше изкарал курсове, важеше само едно правило за движение по пътищата — всичко може да се движи, щом поне две от колелата му са стъпили върху платното.
Ноа се държеше здраво за вратата и тавана на таксито, докато то се носеше напред под ъгъл двайсет градуса, с две колела на тротоара и две на асфалта, и се промъкна покрай количката за хотдог и сергията за пуканки отдясно и спрелите коли и зяпащите ги шофьори отляво. Дясното огледало закачи леко ъгъла на автобусната спирка, когато шофьорът натисна здраво газта и колата поднесе на завоя на „Източна двайсет и трета“ улица.
След това натисна спирачката с всичка сила, тя изсвири и колата спря.
Един войник, облечен в камуфлажна униформа и завит с дъждобран, стоеше точно пред таксито и с лявата си ръка съвсем ясно им даваше знак да спрат. В дясната си ръка държеше автомат, който макар и ненасочен точно към таксито и невинния пътник в него, все пак беше обърнат към тях. Още мъже в униформи се приближиха към колата и войникът им направи знак с дулото на автомата да застанат от двете й страни.
Веднага стана ясно, че шофьорът на таксито неведнъж е бил подлаган на подобни проверки в предишната си родина. Без да се колебае нито миг, той изгаси мотора и вдигна ръцете си така, че войниците отвън да могат да ги виждат. Ноа никога преди не бе изпадал в подобна ситуация и не знаеше какво точно се очаква от него. Единственото, което усещаше в момента, беше, че вкусният сандвич с говеждо, който с удоволствие бе изял на обяд, заплашваше да излезе навън.
Последваха две силни почуквания по прозореца и през стъклото се чу една-единствена дума, казана с твърд глас:
— Вън.
Ноа остави чадъра си на седалката, пое дълбоко въздух и излезе.
Въпреки че войникът пред него не изглеждаше на повече от деветнайсет години, поведението му беше като на зрял мъж. Изражението на очите му беше такова, че автоматът и пистолетът му бяха съвсем излишни. В погледа му имаше не само ледено спокойствие, в него се четеше готовност и непоколебима увереност, че както и да протечеше тази среща, като напълно цивилизован разговор или като истинска престрелка, когато димът от дулата се разнесеше, той и хората му щяха да стоят там невредими.
— Покажете ми документите си, господине — думите сами по себе си бяха любезни, но бяха произнесени така делово, че веднага ставаше ясно — не търпяха никакво възражение.
— Разбира се.
Въпреки искреното желание на Ноа да сътрудничи, в следващите напрегнати секунди шофьорската му книжка просто отказваше да се измъкне от прозрачното си калъфче. Още един мъж в униформа се беше доближил до тях и след като известно време наблюдава борбата на Ноа с шофьорската книжка, протегна един прозрачен найлонов плик и кимна нетърпеливо. Ноа пусна вътре целия си портфейл и след като мъжът направи още един безмълвен знак с дулото на автомата, изпразни цялото съдържание на джобовете си. Пликът беше затворен и подаден на друг човек, който го взе и изтича към камиона, паркиран по-нагоре по улицата.
До този момент дъждът бе валял съвсем слабо и от време на време спираше, но след като Ноа излезе от колата, като по даден знак започна да се лее като из ведро.
Младият войник срещу него, изглежда, изобщо не забеляза промяната във времето. Стоеше, вперил поглед в лицето на Ноа. Не го гледаше отвисоко като мъж, който предизвиква съперник. Всъщност в погледа му нямаше никакво предизвикателство. Войникът стоеше спокойно и наблюдаваше така, както го бяха учили, съсредоточил вниманието си върху очите на другия, защото по този начин можеше да разгадае какви са намеренията му.