При тези думи тълпата започна да вика и свирка.
— Почакайте, може би този път ни казват истината, но какво от това? Истината няма никакво значение. С „Дигиталния ангел“ искат да ни пратят за зелен хайвер. Всички много се тревожим от имплантирането на чипове, докато чакаме на опашка, за да си купим новите модели на iPhone или блекбъри. За бога, хора, прочетете написаното със ситни букви! Не са необходими нови технологии, за да могат да ни проследят къде се намираме. Ние сами си купуваме старите! И като стана дума за това, да не забравя да благодаря на нашите приятели от интернет. Това е мястото, където, поне засега, ние можем да ги следим също толкова лесно, колкото те следят нас.
Ноа почувства, че го обливат горещи вълни. Бейли държеше в ръката си копие на изтеклия документ, за който ставаше въпрос на събранието този следобед. Цялата сутрин Ноа беше полагал огромни усилия, за да го обезсмисли. Непрекъснато си повтаряше, че сега този документ е съвсем безобиден, практически нищо не означава, но самодоволното изражение на мъжа на сцената започваше истински да го дразни.
— … ако говорите против абортите — Бейли продължи да чете документа, — ако сте ветеран от войните, ако сте защитник на Втората поправка, противник на нелегалната имиграция, искате да обучавате децата си вкъщи, ако на бронята на колата си сте залепили стикер с „Чък Болдуин президент!“ или, ако, пази боже, открият у вас копие на американската Конституция, то тогава вие, американски патриоти, вие майки, бащи, баби и дядовци, вие, пазители на свободата, ще бъдете обградени много внимателно с насочено към вас оръжие, защото може да се окаже, че сте терористи!
Тълпата реагираше на думите на Бейли все по-войнствено. Не повече от десет процента от присъстващите одобряваха този начин на говорене. И макар че това малцинство все още не беше предприело никакви физически действия, не беше далече моментът, в който щеше да го направи.
— Почакайте малко, почакайте. Вярно е, че всички сме в списъците им, но нали няма да дойдат ей така изведнъж да ни съберат и да ни изпратят в концентрационни лагери? Това може да стане само в случай на някакво непредвидено събитие, за което да ни обвинят. Тогава кой решава дали и кога сме в криза? Може би Конгресът? Същият този беззъб Конгрес, който така и не е обявил официално война на нито една от седемдесетте страни, в които наши мъже и жени се бият и загиват от 1945 година насам? Същият този Конгрес, на когото дори не му е било позволено да разбере какви са правомощията на правителството в случай на ядрена война, а те са влезли в сила през осемдесетте години? Не, Конгресът няма да реши нищо — Бейли показа друг документ. — Нещата са много по-страшни. След въвеждането на Президентската директива 51 всичко вече е съвсем официално. Президентът решава. Законно избраният президент поема контрол върху изпълнителната, законодателната и съдебната власт или както се казва в Президентска директива 67, започва да функционира „Извънредно конституционно правителство /ИКП/“. По негова заповед САЩ се превръща в ИКП и положението остава непроменено, докато някой нов великодушен крал не реши, че опасността е преминала. Истината е, че това може да се случи само тогава, когато управляващите си пожелаят. В случай че не знаете, страната ни официално е в извънредно положение почти през цялото време от 1933 година насам. Осъзнавате ли, че ако живеете на не повече от сто мили от брега или от сухоземните ни граници, вие се намирате в така наречените „Зони, в които Конституцията не важи“, където всички Закони за правата на човека не означават нищо? И това не го казвам аз, казва го Американският съвет за защита на гражданските свободи. Две трети от нас живеят в тази зона, а това са двеста милиона американски граждани. Знаете ли, че тази вечер, в града, в който се намираме, нашите любезни ръководители са създали, според думите им „Зона на свободното слово“, където всички ние можем да упражняваме правата си, дадени ни от Първата поправка. Това място се намира далече от центъра, в един ограден паркинг, където управниците и медиите няма да бъдат обезпокоявани от думите ни. Дами и господа, по силата на неотменимото ми право и власт, дадени ми от нашия Създател, най-официално обявявам мястото, където се намирам в момента, както и всеки сантиметър от великата ни страна, простираща се от Атлантическия до Тихия океан, за Зона на свободното слово!
Ноа успя да хване чашата си, преди да се обърне, защото някой от ликуващата тълпа блъсна масата му. Всички ръкопляскаха с пълна сила и моментът, в който физическото насилие щеше да се отприщи, не беше далече. От сцената Дани Бейли даде знак, че иска да продължи да говори.