— Гарднър!
Някой в другия край на помещението изкрещя името му и това го върна към действителността. Един сержант с бележник в ръка, последван от други двама полицаи, се приближи към него.
Ноа протегна ръка през решетката:
— Аз съм. Аз съм Ноа Гарднър.
Тримата мъже дойдоха съвсем близко и започнаха да го оглеждат внимателно, очевидно го сравняваха с описанието, записано в бележника. Изглежда, златният му пръстен от училището „Ривърдейл“ напълно ги убеди в самоличността му.
Сержантът отново прегледа записките си, намери ключа на килията и отключи вратата. Докато Ноа излизаше, един мъж, който явно не бе на себе си, се опита да се измъкне, но веднага бе върнат с твърда ръка обратно при останалите обитатели.
— Какво става? — попита Ноа, докато все още го водеха нанякъде.
— Адвокатът ти идва насам — отвърна сержантът и в гласа му съвсем ясно се долови отвращението му към калпавата американска съдебна система.
След като премина през няколко коридора Ноа се озова в малък страничен кабинет, седнал срещу бюрото на един мъж, който вероятно беше разследващият полицай. Мъжът беше цивилен, небръснат, с омачкани дрехи и изглеждаше сякаш бе в края на дълго дежурство или е бил събуден и извикан спешно тук. Това не беше полицаят, с когото се беше сблъскал в кръчмата, със сигурност щеше да разпознае лицето му.
Бюрото бе отрупано с оръфани папки и всякакви канцеларски принадлежности, по таблото за обяви бяха залепени бележки, графици за дежурства, рапорти, снимки и една глупава карикатура, получена по факса. Цялата атмосфера на този малък, наблъскан, задушен кабинет показваше, че хората, които работят тук, са претоварени, ниско платени и преуморени.
— Господин Гарднър, имате право да запазите мълчание — започна полицаят, вперил поглед в някакъв пресниман документ пред себе си, — както и да откажете да отговаряте на въпросите. Разбирате ли ме?
— Да.
— Имате право да се консултирате с адвокат, преди да разговаряте с полицията, както и адвокатът ви да присъства по време на всички разпити. Ако не можете да си позволите адвокат, ние ще ви осигурим такъв. Разбирате ли ме?
— Да, разбирам.
— А сега — продължи ченгето и за първи път вдигна очи към Ноа, — преди да те попитам дали си готов да разговаряш с мен, искам много добре да разбереш още нещо. Тук не сме те извикали за глоба за неправилно паркиране. Тази вечер някой ще отиде в затвора. Ти и приятелчетата ти ще бъдете качени в един голям автобус. Придружени от въоръжена охрана, ще бъдете откарани в ареста на Манхатан, по-известен сред обитателите му като Гробницата. Там ще ви направят снимки за полицейските досиета, ще ви вземат проби за ДНК и пръстови отпечатъци, след което ще ви предявят официалните обвинения, ще ви закарат в съда и там ще гледат мярката ви за неотклонение. Честно казано, тъй като е петък вечер, а заведението е доста препълнено, може би чак в неделя или дори в понеделник ще успеете да се явите пред съда. Ако не ви освободят под гаранция — а като знам в какво ви обвиняват и че е намесено Министерството на вътрешната сигурност, много се съмнявам, че това ще стане — ще ви качат на друг автобус, където ще ви оковат за седалките, а на прозорците ще има решетки.
Ще ви откарат в „Райкърс Айлънд“. Теб лично ще те обвинят в — полицаят спря за момент и намести очилата на носа си — предизвикване на безредици, оказване на съпротива при арест и нападение срещу полицай. Само за последното ще получиш най-малко три и половина години затвор. А някой от вас, не знам точно кой, ще бъде обвинен в опит за убийство. Ако това ти звучи по-страшно от всичко казано досега, то е, защото наистина е така.
Полицаят отпи от кафето си и отново намести очилата си.
Ноа имаше странното усещане, че ченгето не за първи път изричаше съвсем същите думи.
— А сега чакам някой — и под някой разбирам теб — да прояви желание да ми разкаже какво точно се случи и тогава с удоволствие ще наредя на полицаите, извършили арестите, да отделят хората, случайно присъствали там, от истинските престъпници. Ето защо ние с теб можем да разговаряме сега и тук или мога да те оставя да поразсъждаваш по въпроса, докато се сближаваш с обитателите на Гробницата. Не знам какво си чувал за онова място, но повярвай ми, там далеч не е толкова приятно, колкото тук — заяви той и направи широк жест, който обхващаше потискащото мрачно помещение, в което се намираха.