— Стига, достатъчно говорихме по въпроса. Нямаш представа какво пропускаш, но щом така искаш — добре.
Глава 15
Слязоха на ъгъла и докато Ноа разписваше документите на шофьора, забеляза, че Моли стои на тротоара и се оглежда така, сякаш току-що е пристигнала с последния автобус от далечната провинция и не може да повярва, че наистина се намира пред елегантните здания в богаташкия квартал.
— Тук ли живееш? — попита тя и посочи една от сградите.
— Не. Не виждаш ли знамената? Това е френското посолство — обясни той, хвана я за ръка и я поведе към следващата пряка. — Надолу по тази улица се намира музеят за изящно изкуство „Метрополитен“. Някой ден, ако искаш, ще се разходим из него и ще видиш колко е впечатляващ — след това я накара да се завърти и й показа огромната сграда от тъмно стъкло зад гърба им. — Аз живея ей там горе на двайсет и третия етаж.
Влязоха вътре, преминаха през богато украсеното фоайе и стигнаха до асансьорите. Вратата на кабината тъкмо се затваряше, когато една ръка се протегна и я спря. Тя отново се отвори и пред тях застана слаб, висок мъж на около петдесет години, облечен в син анцуг. Беше зачервен от сутрешния крос, имаше черна оредяваща коса и яркосини очи. Натисна бутона на етажа си и плъзна поглед по Моли, която с мъка се престори, че не го забелязва. Когато асансьорът спря на етажа му и вратите се отвориха, той погледна към Ноа и едва забележимо му кимна, преди да излезе. Това беше жест на одобрение, направен от ценител на женската красота.
Вратите се затвориха и двамата отново останаха сами.
— Наистина ли беше той? — попита Моли.
— Това е Елиът Спицър.
— Губернаторът на Ню Йорк.
— Бившият губернатор. И вероятно сама забеляза, че както го описват по вестниците, е истински женкар.
— Забелязах.
— Хората по високите етажи на властта са доста палави. Всеки от тях си има по някаква слабост.
— Тук ли живее?
— Не само живее тук. Апартаментът, в който ще преспиш тази нощ, струва пет милиона долара и принадлежи на баща ми. А бащата на Спицър притежава цялата сграда.
— Божичко!
— Така е.
— Той нали подаде оставка? — попита Моли. — Защо го направи?
— Накратко казано, бил е подслушан, когато си е поръчал по служебния телефон проститутка, която за един ден печели повече, отколкото целят отдел, в който работиш ти, за година.
— Господи! Бързо се е сгромолясал от поста си.
— Не се притеснявай, съвсем скоро отново ще се върне в политиката. Хората имат твърде къса памет и както казах и в кръчмата, онези на върха на обществото принадлежат към един и същи клуб.
— А ние не принадлежим към него — продължи Моли. — Поне аз.
Чу се иззвъняването на камбанка, вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха в елегантното фоайе пред апартамента му.
— Може би засега наистина е така — отвърна Ноа, — но не трябва да се отказваш, преди поне да си опитала.
В момента, в който Ноа отключи вратата и влязоха вътре, Моли се впусна да разглежда апартамента. Като дете, попаднало в магазин за играчки, тя тичаше от стая в стая и се възхищаваше на прекрасната панорама, която се разкриваше през огромните прозорци.
— Колко голямо е това нещо? — долетя гласът й отнякъде.
— Заема само половината етаж. Ако си толкова впечатлена от този апартамент, не знам какво ще направиш, ако видиш мезонета.
— Кажи ми отново колко струва.
— Пет милиона долара, плюс около шейсет хиляди на година за поддръжка.
Тя се появи от стаята за гости и посочи зад гърба си:
— Банята за гости е по-голяма от спалнята ми вкъщи.
— Като стана дума за баня, мисля да си взема един душ и да си лягам. Имам чувството, че още воня на затвор.
— Така е, и аз имам същото чувство.
— Хайде, тогава. В банята ще откриеш всичко, от което имаш нужда. След това порови из чекмеджетата и си намери нещо, с което да спиш.
— Добре — усмихна се тя и той осъзна, че през цялото време беше очаквал точно този миг.
— Добре — повтори той. — Знам, че е седем и половина сутринта, но все пак лека нощ.
След като се изкъпа и си облече пижамата, Ноа спусна щорите на прозорците, избра един роман от книгите, струпани върху нощната му масичка, легна в леглото и се зачете на светлината на нощната лампа с надеждата, че така ще заспи по-бързо.
Беше стигнал до средата на втора глава, когато откъм хола дочу слаб шум, поизправи се, погледна натам и видя Моли да наднича през вратата.
— Пак съм аз — каза тя.
— Здрасти — той остави книгата настрана, без да я затваря.
— Използвах телефона ти. Надявам се, че не възразяваш.
— Няма проблем. Чувствай се като у дома си.
— Обадих се, за да разбера какво е станало с Дани. Спомняш ли си го? Дани Бейли от кръчмата.
— Да. Споменът не е много приятен, но да, помня го.
— Никой не го е виждал сред нахлуването на полицията, а и не е бил с останалите в полицейския участък. Позвъних, за да разбера дали някой знае нещо за него.
— Предполагам, че никой нищо не знае.
Тя кимна.
— Убеден съм, че ще се появи отнякъде — заяви Ноа. — Достатъчно голям е, може сам да се грижи за себе си. Хайде, върви да си почиваш. По-късно пак ще се обадиш.
— Добре — съгласи се Моли, но продължи да стои до вратата.
— Имаш ли нужда от нещо? Още едно одеяло?
— Мога ли да дойда при теб?
— Разбира се — отвърна той и тя веднага се вмъкна в стаята.
— А, виждам, че си открила фланелката, с която играех лакрос. От десет години я търся.
— В училище лакрос ли си тренирал?
Избелялата фланелка, естествено, беше прекалено голяма за нея и тя я беше събрала отпред и вързала на кръста си. Погледът му веднага беше привлечен от голия й кръст, който се показваше над чифт негови стари тъмносини боксерки.
— По-често стоях на резервната скамейка — отвърна той.
Косата й беше спусната, мокра, лъскава и къдрава. Тя нежно докосваше рамената й, докато Моли се приближаваше към него.
— Странно, но тази фланелка изглежда много по-добре, отколкото си спомням.
Моли стигна до огромното му легло, покатери се в единия край, пропълзя на четири крака до него, след това с дълбока въздишка се отпусна на възглавницата му.
— Какво четеш? — попита тя.
Той й показа заглавието на книгата и след това я остави настрана.
— Мислех, че ще спиш в другата стая.
— Имаш ли нещо против да остана тук?
— Ни най-малко. Само дето ми напомня на онзи случай, когато леля Бет ме заведе в сладкарницата, но не ми позволи да си поръчам нищо сладко. И тогава нямах нищо против.
— Ако искаш, ще си тръгна веднага.
— Не, остани. Само се пошегувах. Обаче, моля те, постарай се да не се държиш секси.
— Благодаря.
При тези думи тя прокара ръка през косата си, протегна се, вмъкна се под завивките, обърна се на една страна, прехвърли ръката си през него и той усети хладната копринена кожа на краката й, допрени до неговите.
— Ето, виждаш ли? — обади се Ноа. — Точно това те помолих да не правиш.
— Само се намествам по-удобно — отвърна тя сънено и потрепери. — Студено ми е на краката.
— Добре, щом така искаш. Но нека те предупредя отсега, ти определи правилата, а в момента си играеш с огъня. Не забравяй, че и аз си имам свои правила и правило номер едно гласи — не дразни лъва!
— Ще бъда добро момиче — тя го хвана за яката на пижамата, придърпа се бавно към него, сякаш беше останала съвсем без сили след дългия изтощителен ден, целуна го леко по бузата и прошепна — Лека нощ.
— Лека нощ, Моли.
Ноа взе отново книгата и се опита да продължи да чете от мястото, докъдето беше стигнал, но след като осъзна, че препрочита един и същи параграф поне двайсет пъти, се отказа и я остави настрана. В защита на автора й трябва да кажем, че никаква измислена история не бе в състояние да задържи вниманието му след странните събития, които му се бяха случили през деня, нито да отвлече мислите му от прекрасното странно създание, което лежеше сгушено до него. Ноа изпитваше огромно удовлетворение само да слуша равномерното й дишане и да наблюдава как потъва в дълбок, спокоен сън. След малко и той изпадна в същото състояние, като засънува още преди напълно да се е отдал на съня.