„Волята на обществото не може да бъде приемана за даденост, тя трябва да бъде създавана.“
Глава 16
Стюарт Кърнс затвори черното калъфче с документите си, след като се убеди, че сержантът зад бюрото ги е разгледал внимателно. Лицето на мъжа остана абсолютно безизразно, но когато най-накрая вдигна очи, от погледа му стана ясно, че е разбрал за какво става въпрос.
Кърнс му подаде голям кафяв плик, в който се намираха разрешителното да проведе разпит и заповедта за освобождаването на затворника при определени условия. Мъжът прие документите с рязко движение и внимателно ги подреди при останалите, за да изчакат реда си. След това безмълвно направи знак с глава към агент Кърнс. Агентът измина разстоянието до малкия съседен кабинет и седна да чака, както всички останали.
Кърнс си помисли, че това беше още една от привилегиите, които значката даваше. Цивилните граждани трябваше да отидат първо в отдела за моторни превозни средства, за да бъдат обслужени по този любезен начин.
Всъщност това беше демонстрация на власт, съвсем нищожна власт наистина, но неизбежно присъстваща при всяка бюрократична процедура. Дори и най-ниските чинове си придаваха важност и не пропускаха възможността да покажат на останалите къде им е мястото. В този случай служителят на ФБР бе принуден да прояви любезност при вида на значката, на която беше изписано „Полицейско управление на Ню Йорк“.
Вече много по-малко се дразнеше, когато при изпълнение на служебните си задължения често се сблъскваше с подобно масивно-агресивно поведение. След като трийсет и една години бе блъскал глава в стената на правоохранителната система, нямаше защо да се учудва, ако един ден установеше, че мозъкът му се е превърнал в пихтия, а стената все още си стои на мястото. Не можеш непрекъснато да си затваряш очите за случващото се около теб. Първата му съпруга, застанала на прага, за да си тръгне завинаги, го беше казала най-добре: Не става въпрос за другите хора, за шефа ти, за враговете ти или за хлапето от супермаркета. Става въпрос за теб самия. Ти получи точно това, което искаше, Стюарт.
Благодаря ти още веднъж, слънчице, за подкрепата, която ми оказваш. Ти беше най-доброто нещо, което ми се случи в живота. Съпруга номер две дори не остави бележка, когато си замина.
Малкото помещение, в което го пратиха да изчака, беше чисто, но задушно. Нямаше нито един прозорец. Голите стени бяха боядисани в мрачен нюанс на бежовото, а мебелите бяха стари, зацапани и очевидно събрани откъде ли не. Надрасканото дървено бюро спокойно можеше да е същото, на което авторът на „Моби Дик“, Херман Мелвил, е писал, когато е бил затворен тук по време на Гражданската война. Каквито и удобства да предлагаше на посетителите огромната сграда на предварителния арест на Манхатън, тази стая сигурно беше една от най-непривлекателните.
На бюрото беше поставена рамка, в която все още стоеше жълтеникавата семейна снимка, купена от магазина. От портрета на задружното селско семейство го гледаше отражението на преждевременно остарял мъж, с посивяла коса и масивна челюст. Колко бързо минават годините!
Сержантът от приемната почука на вратата, влезе и му подаде копията от необходимите документи, всички подписани и парафирани.
— В момента извеждат вашия човек — каза той. — Ще бъде тук след минута.
— Чудесно.
— Трябваше да ми кажете — добави сержантът, изведнъж станал изключително любезен.
Стюарт Кърнс намести очилата си, но не вдигна поглед от документите, които преглеждаше.
— Вие също можехте да попитате — отвърна той.
При тези думи сержантът усети, че е отпратен, и побърза да напусне стаята.
Промяната в отношението на сержанта без съмнение се дължеше на това, че бе разбрал кой е възложил задачата на Кърнс. На ченге като него, което по цял ден се занимава с бумащина, можеше да му достави удоволствие съвсем съзнателно да остави един федерален агент да виси и да чака половин ден, но когато заповедта идва директно от щаб квартирата на Обединените сили за борба с тероризма във Вашингтон, никой в неговата позиция не иска да се окаже, че е бил спънка във войната срещу терора.