Към папката имаше прикрепена снимка на мъжа, направена предишната вечер по време на някакво събиране на крайнодесни екстремисти. Тогава той влязъл в открит конфликт с полицията и вследствие на това Стюарт беше получил среднощно телефонно обаждане, при което му бе съобщено, че е възможно да са попаднали на важна липсваща част от пъзела. Имаше вероятност мъжът да изрази готовност да помогне на страната си, но ако това не се окажеше вярно, то тогава не им оставаше нищо друго, освен да го принудят да направи всичко възможно да помогне на самия себе си.
Към вратата се приближиха трима надзиратели, които водеха със себе си един затворник в твърде окаяно състояние. Той едва се държеше на краката си или вследствие на силна преумора, или поради побоя, нанесен от съкилийниците му през нощта.
Надзирателите го вкараха в стаята, настаниха го да седне срещу бюрото, закопчаха го с белезници за стола, оставиха един найлонов плик с вещите му до него и след като новият му настойник кимна и подписа документите, излязоха, без да продумат и дума.
Главата на мъжа висеше надолу, брадичката му опираше в гърдите. Ако страничните облегалки на стола не го подпираха, сигурно щеше да се стовари на пода.
— Ти ли си Даниел Карол Бейли?
Когато чу името си, той се стресна, сякаш се събуждаше от някакъв кошмар. Понечи да раздвижи ръце, но белезниците не му позволиха. Примигна и сви рамене, като че ли очакваше някой отново да го срита в главата. Изглеждаше твърде зле, но ако го почистеха и пооправеха малко, сигурно щеше да може да пътува и така щяха да се вместят в графика. Ако основният му проблем бяха не толкова синините и нараняванията, а преумората и недоспиването, то тогава всичко беше наред, можеше да си отспи и в самолета.
— Ти ли си адвокатът ми? — попита Бейли.
Гласът му беше слаб, думите му едва се разбираха. Устните му бяха подути, погледът му трудно се фокусираше, едното му ухо беше раздрано, очевидно някой бе откраднал обицата му или го беше ухапал. Преди да го доведат, някой се беше погрижил за него и доста нескопосано бе почистил кръвта, засъхнала около носа и устата му, но трябваше първо да го заведат на истински лекар, ако искаха да го закарат на летището.
— Не, не съм адвокатът ти.
— Искам да се обадя по телефона, имам право да се обадя по телефона…
— Сега, ако искаш, можеш да се обадиш и да извикаш адвоката си. Имаш това право. Но трябва да те предупредя какво ще последва, ако го направиш. Имам информация от възможно най-високото място. Като се има предвид досието ти, повдигнатите обвинения от миналата нощ и най-вече — при тези думи Кърнс посочи папката пред себе си — данните от провежданото в момента федерално разследване, дори и с най-добрия адвокат ще ти дадат петнайсет-двайсет години в много по-гаден затвор от този. Това са фактите. Но нещата могат да се случат и по друг начин, Дани.
Задържаният като че ли бавно започваше да идва на себе си и да разбира какво се случва в момента.
— Кой си ти?
Стюарт Кърнс му показа служебната си карта, след това я извади от калъфчето и я постави на ръба на бюрото.
— Ще ти кажа само няколко думи, но съм сигурен, че те много ще ти харесат — заговори той. — Аз съм представител на властта и съм тук, за да ти помогна.
Глава 17
По вътрешната уредба на самолета прозвуча съобщението, че в момента се движат на височина 13 000 метра, и в същия момент се чу слаб звук и надписът „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ изчезна.
Това беше мил жест от страна на втория пилот, който, като се имаше предвид големината на самолета и че в него пътуваха само двама души, можеше спокойно да се обърне и да ги информира за подробностите относно полета.
Стюарт Кърнс извади пакет „Дънхил“ от единия си джоб, запалка от другия, отпусна леко седалката си назад и запали цигара. Дръпна дълбоко, издиша малко бяло кръгче дим и го наблюдава, докато то се заизкачва към заобления таван на самолета.
— Какво правиш?
Дани Бейли се беше разбудил и гледаше запалената цигара с такова удивление, все едно пред очите му се извършваше банков обир.
— Пушенето все още е позволено по време на чартърни полети. Поне на този е така — каза Кърнс, протегна пакета към него и започна да го тръска, докато филтърът на една цигара се показа навън. — Хайде, запали си, не се притеснявай.