Залезът на демокрацията

— И аз щях да се сетя за това — каза тя тихо.

— Знаеш ли какво ми дойде наум? Щом толкова обичаш игри с думи, мога да ти намеря много по-добра работа в нашия офис.

Тя остави молива настрана, но не вдигна поглед от вестника пред себе си.

— Исках да ти кажа нещо — започна Моли.

Стана, взе празната му чиния и сребърните прибори и ги постави в умивалника.

— Добре, хайде да си поговорим.

— Няма да остана в града още дълго.

— Защо?

— Просто така трябва. Имаше някои неща, които трябваше да свърша тук, и сега, след като всичко приключи, е време да си ходя.

Той се облегна назад:

— И кога ще си ходиш?

— Скоро.

Настроението й видимо се бе променило, като че ли се подготвяше да проведе разговор, който никак не й беше приятен.

— Виж, нямах нищо конкретно предвид, като споменах офиса, знам какви чувства изпитваш към работата ми.

— Не се притеснявай, не си казал нищо лошо. Просто така стоят нещата, ясно?

— Ясно.

Известно време тя мълчаливо шеташе из кухнята, връщаше съдовете по местата им, забърсваше плотовете, но не след дълго отново седна на масата, протегна се и сложи ръката си върху неговата.

— Хайде, усмихни се — каза Моли. — Иди се облечи и намери някакво яке и за мен. Мисля, че е най-добре да излезем да се поразходим.

Когато след малко излезе от спалнята, вече облечен за излизане, отново я завари на масата. Този път държеше в ръце едно негово домашно от детските му години, поставено в рамка, и го препрочиташе.

— Какво е това? — попита тя.

— Упражнение по краснопис от пети клас — той придърпа един стол и седна до нея. — Мисля, че вече изобщо няма такъв предмет, нали така? Краснопис.

Тя наклони рамката така, че и двамата да могат да прочетат написаното.

— Задачата ни беше — продължи той — да препишем нещо, което ни харесва, естествено, колкото можем по-красиво. Това е любимото стихотворение на баща ми, всъщност последните три строфи от него.

В горния десен ъгъл стоеше първата златна звезда, която беше получил в новото си училище, близо до новия си дом, в годината, в която целият му живот се преобърна. Жената, която се грижеше за него по това време, беше поставила писмената му работа в рамка, за да отбележи по този начин успеха му. Когато се местеше в този апартамент, един от хамалите постави рамката върху празното бюро в кабинета му, но Ноа беше сигурен, че през последните няколко години дори не я бе поглеждал. И не беше съвсем прав, когато каза, че това е любимото стихотворение на баща му, по-скоро това беше житейската философия на възрастния мъж, изразена в рими. Той беше накарал сина си да изучи стихотворението внимателно, за да разбере какви са истинските механизми, които управляват света.

Ноа взе рамката, избърса с пръст праха, събрал се в ъглите, и прочете стихотворението на глас:

„И тъй ще да бъде вовеки, както е още от време оно, закономерности четири има във всяко едно общество: псето се връща към свойто повръщано, свинята пък — към калта, а глупакът със пръст изгорен и превързан, посяга пак към свещта. И след като всичко това стане и се възцари чисто нов свят, където всеки живее платено, а присъдите му висят, тъй както водата намокря, а пламъкът наранява плътта, с огън и меч ще се върнат боговете на справедливостта.“

Ноа свърши с четенето и двамата останаха мълчаливи. Имаше чувството, че нещо му бе отнето, след като отново прочете тези думи. Моли също усети настъпилата в него промяна. Взе рамката от ръцете му и я постави на масата.

— Кой е написал това? — попита тя.

— Ръдиард Киплинг през 1919 година. Това не е от най-известните му стихотворения. Когато го е писал, вече бил загубил сина си във войната, а дъщеря му била починала преди няколко години. Освен това сигурно не е бил много щастлив от промените, настъпили в света по онова време. Това са само последните три строфи, толкова успях да побера на листа.

— Доста сериозно четиво за десетгодишно момче.

— Така е. Не е като „Книга за джунглата“.

— Какво мислиш, че е искал да ти каже баща ти чрез това стихотворение?

— Казваше ми, че историята винаги се повтаря, че едни и същи грешки се допускат отново и отново, само че всеки път те стават все по-големи. Мъдрият човек знае, че нищо не може да промени, затова гледа да се възползва максимално от ситуацията. Само че за мен смисълът на стихотворението беше съвсем друг.