Ако Моли грешеше, а в това нямаше никакво съмнение, че тя наистина греши, тогава той щеше да докаже правотата си, тя щеше дълбоко да съжалява и той щеше да я накара да се закълне, че на никого няма да каже за това приключение. Тогава имаше някакъв шанс да прекарат остатъка от уикенда наистина добре.
Това не беше особено убедителна мисъл, но той се вкопчи в нея. В момента тя му помагаше да преодолее тревожното си усещане, че след всичко, което преживя през последните двайсет и четири часа, той не по-малко от Моли желаеше да разбере истината.
Асансьорът спря и вратите му се отвориха.
В кабинета на баща му никога не беше тъмно. Независимо дали беше денем, или нощем, атмосферата вътре винаги бе една и съща — струеше мека светлина, долавяше се лек мирис на тютюн, черен чай и паста за лъскане на сребърни прибори, а наоколо бяха подредени изящни ценни предмети. От картините по стените и пластиките по постаментите до антиките и сбирките от уникати по лавиците на библиотеката — навсякъде бе пълно с безценни произведения на изкуството. За Артър Гарднър този кабинет не беше толкова място за бизнес, колкото свято място за медитация, олтар на щастието, което можеше да бъде купено само с пари. С много пари.
Само няколко души от подчинените му бяха влизали тук и бяха виждали тези безценни сбирки, но вниманието на Моли бе привлечено от едно-единствено нещо.
— Какво е това? — попита тя.
Погледът й беше насочен към една мраморна скулптура, поставено на постамент в ъгъла. Бащата на Ноа я беше купил преди доста години. Фигурата представляваше странна амалгама от две други произведения на изкуството — Статуята на свободата и Родоският колос. Моли можеше да разпознае тези произведения, но тя по-скоро питаше: какво означава това?
— Ето по този начин баща ми гледа на нещата… на хората, искам да кажа на обществото. Законът може да изпълнява някои незначителни функции, но това е всичко — започна да обяснява Ноа и докато говореше, докосна леко копието в лявата ръка на статуята. — В определен момент законът трябва да бъде пренебрегнат и заменен с употреба на сила. Тя е тази, която движи обществото. И в края на краищата хората искат точно това — те са като овце, които ще се изгубят, ако няма сила, която да ги направлява. Това е смисълът на тази статуя.
Моли остана вперила поглед в нея още известно време, като че ли искаше добре да я запомни. След няколко секунди пое дълбоко дъх, отиде до вратата, надникна в коридора, за да види дали има някой, и направи знак на Ноа да я последва.
— Хайде да приключваме с всичко това — каза тя.
Едно от нещата, срещу които баща му силно възразяваше, беше работата в почивните дни. Затова почти всички по-амбициозни служители в компанията поддържаха офиси в домовете си. По този начин можеха да работят по седемдесет часа на седмица, както се очакваше от тях, и едновременно с това да се придържат към политиката на компанията. Това също така означаваше, че Ноа и Моли най-вероятно бяха сами в сградата и можеха спокойно да свършат тайната си мисия.
Минаха през централното фоайе, където, в съседство до конферентната зала, се намираше кабината, в която се пазеха всички аудио-визуални материали от презентациите. Ноа отключи и влезе. Моли стоеше до него, докато той намери кодираните файлове, въведе паролата и зададе на компютъра да прожектира материалите в залата, откъдето можеше да ги контролира чрез дистанционното.
Когато влязоха в конферентната зала, вътре цареше полумрак, а огромните бели екрани се спускаха от тавана. Дигиталните прожектори жужаха и присветваха, докато качваха зададената им информация, а не след дълго на екраните се появиха и първите образи.
В началото Ноа прехвърляше материалите доста бързо, всичко това вече му беше познато. Спря едва когато Моли поиска да разгледа по-внимателно съдържанието на една от диаграмите.
Много от визуалните материали трудно се разбираха без подходящо обяснение. Раздвижените графики илюстрираха различни социални и политически тенденции, линиите на времето показваха придвижването към неясни цели, карти с маркирани върху тях райони се увеличаваха и смаляваха, за да покажат настъпването на някакви промени в продължение на месеци, години или десетилетия.
— Спри — обади се Моли. — Върни назад.
Вече бяха преполовили презентацията и бяха навлезли в оная част, на която Ноа не беше присъствал, но засега нищо не му се струваше особено шокиращо или тревожно. Върна назад и на екрана се появи документът, който Моли искаше да разгледа внимателно. Това беше дневният ред, предназначен за особено важните личности, присъствали на втората част на събранието.